Интригуващи истории:real,sci-fi,crime or...

    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      20 интересни кратки разказа


      1. Събудих се, а в стаята ми имаше стар пират, който ме канеше на приключение. Предпочетох да остана с мама и да оставя тате да продължи пиянското си пътешествие сам.

      2. Съжалявам за роклята ти. Не исках да я късам. Моля те, не казвай на никого. На теб ти стоеше толкова добре. Трябваше да опитам. Мислех, че ще ми стане.

      3. Стрелата прелетя през стаята и прониза крака на Джъстин. Шефът му Стюарт презареди арбалета си. Времената бяха тежки. Навсякъде имаше съкращения.

      4. Сайлъс разпъна палатката си до пощенската кутия. Чакаше неговият непознат приятел да му пише. Той беше влюбен в Мери, но мечтите му бяха разбити, когато разбра, че тя е възрастен мъж в затвора.

      5. Вълните я изхвърлиха на плажа и Стюарт я прибра у дома. Явно от мама нямаше отърване.

      6. Понеделник изскочи от храстите и ме фрасна силно точно по брадичката. Застана над мен и се развика: "Къде е твоят Уикенд сега, а парти животно?"

      7. Марк намаза Лаура със слънцезащитен крем, за да я предпази от изгаряне. Може би щеше да е по-разумно, ако беше опитал да изгаси огъня в лодката.

      8. Часът е 4 през нощта. Ти отново спиш. Аз записвам клипче как хъркаш. Ще го използвам в съда, когато пледирам невменяемост.

      9. Марта се сгуши в Рик. Той миришеше толкова хубаво. Тя искаше да го пита толкова неща за живота му. Прииска ѝ се той още да беше жив.

      10. Бил чакаше майка си на училищните стъпала, за да го прибере. Тя така и не дойде. Искаше той да бъде малко по-независим, след като вече беше станал учител.

      11. Уендъл си взе душ и глътна една Viagra. Той запали свещите и оправи леглото за лягане. Мардж беше отменила срещата, но той все още можеше да се позабавлява.

      12. Драги съквартиранте, ти нарани чувствата ми. Моля те, не ме съди за начина, по който се изхранвам, животът и без друго е много тежък, откакто станах зомби.

      13. Държах красивата ѝ ръка, преплетох пръсти с нейните. Наслаждавах се на момента, след което я оставих във фризера при останалите ѝ части.

      14. Белегът бе част от чара на Дон. Мацките го разпитваха за това и той разказваше невероятната история, която всички бяхме чували, въпреки че истината бе, че всъщност се подхлъзна под душа.

      15. Всеки път, когато Марк се опитваше да стигне до Мари, тя се правеше на заспала. Това правеше обяда с колегите доста, доста странен.

      16. Шефът ми ме пита къде съм бил вчера. Отговорих му, че бойкотирам понеделниците. Идеята стана популярна. Сега всички мразеха вторниците.

      17. Трансформирах се в малко кученце и се покатерих в скута на мама. Там се радвах на вниманието и топлината, които ми отказваше в човешката ми форма.

      18. Тай запрати малко камъче по прозореца на Уенди. В отговор голям камък се стовари върху тиквата му. Явно трябваше да приеме това за "Не!"

      19. "Липсваш ми, когато не си у дома", казах аз. Думите ми обаче не те достигнаха и ти продължаваше да гледаш вторачено в малкия екран в ръката ти.

      20. Вече трябва да си разбрал, че спирачките ти не работят. Съжалявам, не ме бива в сбогуванията. Реших, че така ще е най-лесно и за двама ни.

      ( източник:Интернет)
  • 71 отговора
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      Титаник!

      Lavie Tidhar





      10 април 1912


      Когато стъпвам на борда на кораба, не обръщам особено внимание на неговото великолепие; нито на празнично окачените редици от цветни електрически лампички, нито на излъскания пиринч по униформените жакети на персонала, нито на тълпите на дока в Саутхямптън, махащи с кърпички и блъскащи се с лакти в борба за по-добра позиция; нито на останалите пътници. Очите ми следят само за признаци на преследване, признаци на Закона.

      Корабът носи името Титаник. Предишния ден в Лондон си закупих билет за втора класа и пътувах до Саутхямптън с влак. Бях си събрал багажа набързо. Не знам колко назад са останали полицаите. Само знам, че ще дойдат. Заради това, което той направи при последната си екскурзия. Труповете, които той остави, бяха подигравка, разкъсани тела, извадени на показ гръдни кошове и бели дробове, разтегнати като естествен каучук. Беше превърнал убийството в скулптура, във форма на гротескно изкуство. Японците биха нарекли такъв като него „йокаи“(yokai (япон.) – дух, призрак, фантом – Бел. пр.), чудовище, другоземно и странно. Или пък „кайджу“( kaiju (япон.) – буквално: странно създание; чудовище – Бел. пр.). Възхищавам се на японското майсторство в науката за чудовищата, това, което в нашия латински свят би било наречено lusus naturae( lusus naturae (лат.) – изчадие на природата – Бел. пр.). Кореспондирах си с един доктор Ямане от Токио за известно време, но естествено, унищожих цялата кореспонденция, когато избягах от Лондон.

      И въпреки всичко не мога да го оставя. Бях си събрал багажа набързо. Дрехи, колкото да имам за смяна. Не се бях облякъл като джентълмен. Но освен куфара си нося и своята черна докторска чанта; тя ме определя повече, отколкото бих могъл някога сам да се определя по друг начин; тя е такава част от мен, каквато са пръстите на краката ми, или пъпът ми, или очите ми; и в нея нося него, всичко, което е останало от него: една бутилка, това е всичко; останалите бяха строшени на парчета в Лондон, в къщата, където са телата.

      Показвам билета си на стюарда. В очите му няма подозрение. Той се усмихва любезно, професионално, вече не гледа към мен, обръщайки се към тези след мен; сега вече съм на борда. Вероятно повлиян от радостта на другите пътници, или може би поотдъхнал заради скорошното си спасение, аз стоя с тях на палубата, до парапета, крещя и махам на хората, които скоро ще оставим зад нас. Сърцето ми бие забързано; дланите ми се потят; нетърпелив съм да потеглим и нашето презокеанско пътуване да започне. Копнея да избягам.

      Най-накрая това се случва. Сирената изсвирва, подвижните мостчета се вдигат и потегляме! Въздъхвам с облекчение; не бях осъзнал колко напрегнат съм бил. Но страхът ме беше завладял, във всичките дълги години, в които живея с него; неговото присъствие в живота ми ме беше накарало да живея в страх; от деня, в който той няма да е достатъчно внимателен или ще прекрачи границите и ще ме остави да бъда заловен.

      Вече не!

      Англия е корумпирана помийна яма. Прекалено малка, прекалено ограничаваща. Тя гледа не към бъдещето, а към миналото, скована и непреклонна е. Време е да отправя взор в друга посока, към Новия свят; където учените могат да работят на спокойствие, където има място за развитие… и където той, също, може да броди по-спокойно, защото страната е обширна и могат по-лесно да изчезват хора; и никой повече да не ги види. Да, там той може да бъде контролиран. Но засега дреме в мен. Няма да се появи по време на това пътуване. Освен ако аз не поискам.

      Разминахме се на косъм. Огромният ни товар предизвиква вълни в пристанището. За малко да потопим два по-малки кораба: „Ес Ес сити ъф Ню Йорк“ и „Океаник“. Гледам как те се издигат по вълните и си мисля за размера и мощта на „Титаник“, също като мощта, която аз самият нося в себе си. Мощ, която всички хора имат; но само аз съм намерил начин да я освободя. Може би само в Япония има наука, по-велика от моята – но тази страна е далеч и техните експерименти са ги отвели в различна посока. Не, дълбоко в сърцето си съм спокоен, че отвара ми е уникална; и че аз съм пръв по рода си.

      Излизането в открито море преминава без повече спънки. Двата по-малки кораба не са повредени, а аз не чувствам нито задоволство, нито разочарование. Стоя на палубата и наблюдавам как пристанището бавно се смалява. Гледам как Англия се смалява в далечината. Нямам търпение съвсем да изчезне.



      11 април 1912



      Корк.

      О, как ненавиждам ирландците!

      Доковете гъмжат от ирландци и също толкова противните им жени. Качват се на кораба, някои от тях очевидно пияни, и пеят бунтарски. Стоя на борда и пуша пура. Мъж на средна възраст с леко прегърбена стойка ме заговаря:

      – Вие доктор ли сте? – казва той, когато забелязва моята черна чанта. (Не се разделям с нея. Тези ирландци могат да откраднат докторска чанта толкова лесно, колкото биха прерязали нечие гърло!)

      – Да, да – казвам. – За какво Ви е да знаете?

      Вместо да се засегне, той се подхилква добродушно.

      – Аз също се занимавам с медицина – казва.

      – О? – отговарям аз и премятам пурата в устата си.

      – Да – казва той. – Аз съм доставчик на лек от змийско масло, запознат ли сте с тази панацея?

      – Enhydris chineses( Enhydris chineses (лат.) – китайска водна змия – Бел. пр.) – казвам. – Това е китайски народен лек, нали?

      Не споменавам, че съм го изучавал интензивно; изследването ме отведе към тайните и мистериозни науки на Изтока.

      – Да – казва той, – това е чудесно лекарство – лекува всичко.

      Правя презрителен жест, който кара мустака му да потрепне.

      – Не сте ли съгласен, сър? – пита той.

      Изтръсквам пурата си и гледам как пепелта се носи с вятъра. Този кораб никога ли няма да тръгне? Не съм на сигурно място докато сме в европейски води. Дали телата са намерени вече? Дали Хайд е бил уличен? Той е добре познат на полицията.

      – Извинете – казвам. – Нямах намерение да ви обидя.

      Доброто му настроение се връща. Дава ми визитката си и ме моли да му се обадя, когато пристигна в Ню Йорк, като ми обещава отстъпка на едро за неговата стока. Тя е изключително полезна за всеки доктор, уверява ме той. Радвам се, че се отървах от него. Най-после корабът тръгва. На борда сме хиляди души.



      12 април 1912



      Най-накрая, открито море!

      Океанът е спокоен. Времето е меко. Обхваща ме чувство на дива свобода. Новият свят ме зове! Успешно избегнах преследване и залавяне. В Ню Йорк бих могъл да започна отново и името на Джекил ще бъде забравено. Потупвам чантата си, мислейки си за бутилката в нея. Вече я жадувам. В Америка ще направя още от отварата. Той иска да излезе, усещам, че напира.



      13 април 1912



      Студен фронт. Силни ветрове и големи вълни. Въпреки това се осмелявам да изляза на палубата. За мен да съм затворен долу, е мъчително, навалицата от хора ме отблъсква. Вдишвам морския въздух, а опитите ми да запаля пура са напразни.

      Снощи се въртях в леглото, изгарящ от нужда. Чувствах Едуард назряващ в мен, напиращ да излезе. Усещам, че гледам жените през очите на Хайд, с неговия глад. Виждам хора и мисля за кръвта, циркулираща в тях, за отблясък от ножове. Преди повече от две десетилетия, когато експериментите ми тъкмо бяха започнали, двамата бяхме немарливи. Тогава го бяха нарекли Джак. Нямах толкова голям контрол върху формулата по това време. Студеният въздух ме съживява. Очакването за Новия свят ме успокоява. Чувствам се така, сякаш ми е даден втори шанс.



      14 април 1912



      Морето е много спокойно, но въздухът е студен. Сутринта е приятна. Не съм говорил с никого. Животът ми понякога е самотен. Но той винаги ми прави компания. Наличието на бутилката в чантата ми вдъхва увереност. Малко време остана.



      14 април 1912



      Безбожен грохот!

      Тъкмо се изкачвах към палубата, когато целият кораб изстена и изскрибуца като ударен с огромен, чудовищен чук. Паднах, но си върнах равновесието. Черната чанта беше с мен и се уверих, че пробата вътре е непокътната. Забързах се по стълбите и на палубата намерих суетящи се хора. Какво можеше да означава това?

      – Сър? – чувам да казва един офицер до мен и се озовавам изблъскан напред, разбирам че човекът пред всички, блестящ във великолепна униформа, е капитанът. – Сър? Ударихме нещо!

      – Айсберг? – пита капитанът, външно спокоен.

      – Не, сър – казва офицерът. – Не е айсберг. Това е…

      Някой изпищява. Доста пискливо, но не мога да кажа дали е мъж или жена.

      – Погледнете нагоре! Погледнете това… това нещо!

      Като по команда всички мощни светлини на кораба се включват едновременно, като пронизват нощта и за миг ме ослепяват. Чувам ужасен звук, рев като от запалването на хиляди двигатели до максималната им мощ и отвъд нея.

      – Това е… това е…!

      Боже мой, мисля си аз, със страхопочитание. Как някой би могъл да го обърка с айсберг?

      То се извисява над кораба, Титаник изглежда като играчка в сравнение с него. Огромно, красиво чудовище, наподобяващо кръстоска между горила и кит: отваря устата си и изревава, а гигантските му гущерови щипки се приземяват с оглушителен рев върху палубата на Титаник, разцепвайки дървото и прорязвайки надълбоко по-долните нива. Чувам писъци и виждам как главата на един мъж експлодира като мокър червен балон на мястото, където чудовището я е разбило в подминаването си.

      – Това е…!

      – Това е дайкайджу – казвам, въпреки че те не ме чуват.

      Издишам. Гигантско кайджу! Ученият в мен е очарован. Звярът в мен е гладен. Хайд реагира на създанието като опиянен, удря по стените на своя затвор, за да бъде освободен. Писъци пронизват въздуха. Чудовището, гневно или изплашено, отново удря кораба. Мощната му опашка се забива в страната на кораба и палубата се наклонява обезпокоително. Тела летят из въздуха.

      – Напуснете кораба! Напуснете кораба!

      Паника завладява Титаник.

      – Към спасителните лодки!

      Навалица от хора, които се опитват да се изкачат до откритата палуба, за да се спасят. Удрят се и се блъскат един друг в паниката си. Виждам една погазена жена. Аз също се опитвам да стигна до спасителните лодки, но тълпата е твърде силна, а аз съм стар; в мен назрява паника, докато ме избутват, ръгат, удрят, нараняват, а през цялото това време звярът реве над главите ни, нападайки „Титаник“ с нокти и опашка, разкъсвайки го бавно.

      – Към лодките!

      И всички се втурват, докато, не е за вярване, оркестърът на кораба все така свири, или поне докато звярът, вероятно раздразнен от шума, не ги удря със щипките си, а музиката спира отведнъж с издрънчаването на няколко паникьосани ноти. Корабът се наклонява на една страна: потъваме. Чувам как лодките се пускат във водата, чувам изстрели, с които офицерите се опитват да контролират обезумелите пътници.

      – Първо децата и жените!

      Нещо в мен се пречупва. Нещо, което няма име, няма етикет, който лесно може да му се лепне, като на бутилка с проба, или чаша с отвара. Мога да избягам, да се освободя, и въпреки това…

      – Лекар! – чувам вик. – Имаме нужда от лекар! Моля ви, помогнете!

      Една жена лежи на палубата, в ръцете си държи ранено дете. На лицето й е изписана паника. На палубата има кръв.

      Все още здраво стискам медицинската си чанта. Отварям я. Всички необходими неща са в нея. Бих могъл да им помогна…

      Бъркам в чантата и намирам бутилката.

      Отварата. Делото на живота ми.

      Мисля, че мога да помогна на детето. Или да освободя Мистър Хайд.

      Взирам се в бутилката в ръцете ми. Да изгълтам съдържанието й, би ме освободило, би ме превърнало в Хайд, би ми позволило да си извоювам пътя до спасителните лодки, да избягам, да живея.

      Осъзнавам, че съм изживял половината си живот като чудовище и че това в крайна сметка е довело до окончателното ми съсипване, до позора ми и най-накрая – до моето изгнание.

      Поглеждам нагоре към титаничното създание, извисяващо се над кораба. Мисля, че е изплашено. Да, чудовище е: но в него има и красота. Радвам се, че живях достатъчно дълго, за да зърна такова като него.

      В продължение на един дълъг момент го оставам загледан, след което поглеждам към бутилката в ръцете си.

      – Моля ви! Помогнете му!

      Осъзнавам, че мога да живея като чудовище или да умра като човек.

      Отдръпвам ръка колкото мога назад, дори още по-назад, в едно плавно движение, и запращам бутилката колкото се може по-бързо и по-надалеч в бушуващото море.
    • LamugisJones
      LamugisJones
      Начален
      Регистрация: 30.06.2012 Публикации: 1
      За човек с толкова обикновено име, Пешо се оказа доста луд.

      Чул от някакъв човек, че нещо липсва и решил, че именно той трябва да го намери. „Не мога да разбера, защо след като нещо му липсва на тоя живот, никой досега не е тръгнал да го търси.“ Така казваше той и после добавяше, да не се безпокоим, защото той се нагърбвал с тази тежка задача и скоро нещото щяло да бъде открито и светът щял да стане по-хубав.“Щом липсва, значи съществува. Ако не съществуваше нямаше да липсва.“

      Не бях го виждал отпреди няколко години, когато една вечер дойде до вкъщи да ми каже, че заминава. „Ако това, дето липсва е тук, в този пренаселен град, все някой щеше да го е открил.“ Щял да тръгне първо по селата, там хората били по-безгрижни, можело да е там. Ако не го откриел в страната щял да я напусне, за да обикаля света, в търсене на успех. А като успее лично щял да се обади на всички автори на учебници по история, та да го впишат. Човекът, открил нещото, липсващо в тоя живот.

      Нея вечер пийнахме хубаво и не му вярвах на нито дума. И представете си погледа ми, когато ми съобщиха, че наистина е изчезнал. До тогава всички мислехме, че търсенето на нещото, което липсва, е просто хитро прекратяване на въпросите ни защо не си търси работа. Е да, ама Пешо го нямаше.

      С годините Пешо се превърна в човека, когото аз познавам. Когато някой се похвалеше, че познава някой музикант или че е пил с еди кой си политик, аз му разказвах историята за Пешо, който някой ден ще влезе в учебниците. Да ви кажа, перфектна история за на по чашка.

      Сега можете пак да си ме представите как изцъклям очи, след като оня ден видях превърналия се в мит Пешо да избира ябълки в маркета. С жена си. Каза, че е намерил нещото, което липсва и се върнал да живее в стария квартал, където било най-хубаво. После ми намигна.

      Естествено, излъга ме. И аз си имам прекрасна съпруга, и аз живея в този стар квартал. Обаче нещо ми липсва. Може би се беше отказал да търси и затова се е върнал да живее нормален непълен живот, като останалите. А може би, а и по-вероятно, беше намерил това, което липсва в тоя живот. После доволен, че е изпълнил целта си, се е отказал от каквито и да било хвалебствия и се е върнал да заживее нормален безцелен живот.

      Странен е тоя Пешо.
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      Ех, пролет е и love is in the air

      Калоян Захариев



      Ех, пролет. Птичките пеят, пчелите жужат, цветенцата цъфтят, слънцето весело припича... абе климатична идилия от където и да го погледнеш. Змейо Змеев се протегна с наслада, почесвайки се по муцуната, за да прогони някаква досадна ненаблюдателна лястовичка решила, че планината от зелена люспеста, бронирана плът пльоснала се насред поляната е подходящо местенце за свиване на гнездо. Пилето схвана намека и побърза да си обере крушите. Змейо простена, изпъна могъщото си тяло и се прозя сладко. Обожаваше тази част от година. Зимата най-после беше схванала, че нещо е попрекалила с гостуването, бе си събрала партакешите и се бе омела от календара, за да не се вясне наоколо още десетина месеца. Снегът, ураганният вятър и студът я бяха последвали и сега над цялата планина властваше пролетта. Тревичката се зеленееше, алено-белите пъпки цъфтяха по дърветата, цветенца плахо подаваха шарените си листенца, слънцето препичаше и всичко живо го беше налегнала онзи мързел, който се лекува само по един възможен начин - на някоя полянка, пльоснат по възможност на най-огряното място.

      Змейо пак се почеса по муцуната без да отваря очи. Като всеки змей и на него зимата му се беше отразила зле. Като летеше, все излизаше силен насрещен вятър, суграшицата непрекъснато му влизаше в очите, крилата му измръзваха, а опашката му така се вкоченяваше, че всяко приземяване неизменно заприличваше на потресаващо грозен змейски вариант на последния полет на Конкорд. Змейо вече беше изгубил бройката колко пъти му се е налагало да се самоизкопава от поредната пряспа сняг, в която неизменно аварираше и то не само с натъртена, но на всичкото отгоре и замръзнала муцуна. Да си летящо влечуго при минус двайсет не беше никак лесно. Затова и Змейо бе твърдо убеден, че след три месеца снежни мъки си е заслужил слънчевата полянка, пчеличките, птичките и всичките му там пролетни нещица.

      Змейо отново се почеса по муцуната. Пчеличките все така бръмчаха бодро, дебнейки някое невнимателно цвете, слънцето нежно пощипваше люспите на Змейо (или поне се опитваше, де. През вековете бе установено, че много малко неща могат да пощипнат брониран огнедишащ змей и обикновено те неизменно се намираха в ръцете на някой юнак с много мускули и малко мозък), а пък птичките чуруликаха весело над гората...

      - АБЕ ВИЕ НЕ МОЖЕТЕ ЛИ ДА МЛЪКНЕТЕ ЗА МАЛКО, БЕ??? - ревна Змейо. - ТУК СЕ ОПИТВАМ ДА ПОСПЯ МАЛКО!!!

      Веселото чуруликане на птичките благоразумно престана и над поляната се възцари приятна тишина, нарушавана единствено от жуженето на пчели, за които вече бе добре известно, че не разбират от добра дума, а само от мухозол. Змейо се протегна още веднъж, разчекна уста в прозявка, която караше всяко нещо в радиус два километра ставащо за ядене да хуква да се спасява, поразмърда огромното си тяло, за да се намести по-добре и се отпусна с въздишката на дълбоко удовлетворен змей, който знае, че го чака тежък ден, изпълнен с излежаване на слънце, мързеливо дремене и вероятно изяждането на нещо достатъчно глупаво, че да се навърта около поляната.

      Змейо се почеса по носа.

      - Извинете.

      Той отвори едното си око. До него стоеше някакво създание, облечено в ръждясала метална броня, явно купена на старо, която му беше толкова голяма, че единственият знак, че под нея все пак има нещо, бе главата, стърчаща от единия ѝ край. Нещото го ръчкаше по муцуната с дръжката на друго нещо, което преди около век е минавало за копие, но сега беше дървена пръчка с парче ръжда на единия му край.

      - Ти пък от къде взе???

      - Ами ей от там - нещото, което ако се съдеше по гласа май беше мъж, кимна към просеката, лъкатушеща през дърветата.

      Змейо продължаваше да го гледа с едно око. Твърде много го мързеше, за да отвори и другото.

      - И какво правиш тук... не, че ме интересува особено...

      - Ми... таквоз... аз съм юнак.

      Змейо го изгледа от горе до долу и имайки предвид колко снажен беше юнакът, не му отне кой знае колко време. Всъщност приличаше на особено грозно, голобрадо и леко недохранено поръждясало плашило. Змейо хич не се впечатли. Беше виждал по-юнашки изглеждащи хлебарки.

      - И сега какво? Ще искаш да ме убиваш ли?

      - Ми-и-и-и...

      - Виж, малкия, пролет е. Времето най-после се пооправи и аз се опитвам да хвана малко тен...

      - Че змейовете могат ли да хващат тен? - прекъсна го съмнителният юнак.

      Змейо се замисли за момент. Това беше наистина добър въпрос.

      - Е, добре де, не могат, но аз имах предвид метафорично да хвана тен. Чат ли си?

      - Хич.

      Змейо изпъшка. А хората се чудят защо после змейовете ги ядат.

      - Виж сега, цяла зима мръзнах, защото пещерата ми е със северно изложение, а пък парното все спираше заради някакви аварии, дето все не можеха да ги отстранят. Тъй че цяла зима всичко тъй грозно ми се беше смръзнало, че направо ме е срам да ти обяснявам. Сега обаче времето се стопли, слънцето си пече баш както трябва и искам малко да му се порадвам, защото отпуската ми свършва след седмица и трябва да се връщам на работа. Затова нямам никакво намерение да си губя времето да те ям, разбираш ли... и не се обиждай. Нищо лично. Сигурен съм, че си... хъм... страхотен юнак и съм дълбоко уверен, че друг толкова смел като теб в цялата Долна земя няма. Затуй айде сега да отидеш да си намериш друг змей и да ме оставиш на мира.

      Юнакът наведе глава и задраска с крак по тревата, гледайки притеснено.

      - Ами аз не съм точно юнак...

      - Без майтап... исках да кажа, така ли? Шокиран съм. Тази броня ти стои толкова... толкова... толкова героично и тъй де... много автентично...

      - Изкарах само шестмесечен курс за юнаци. А пък тая броня и копието ги купих от магазин за преоценени юнашки стоки.

      Змейо пак въздъхна. Мислено прокле доброто си възпитание. Родителите му го бяха възпитали да не яде хора, които най-малкото не се опитваха да го убият. Той погледна копието, което хлапакът стискаше в ръка. Май нямаше особено шансове да се опита да го намушка или нещо подобно... не че щеше да постигне нещо де. Змейо си бе имал работа с далеч по-смъртоносни клечки за зъби.

      - Добре, тогава за какво си се довлякъл чак тук, като не си дипломиран юнак?

      - Ами дойдох да победя змей, който е отвлякъл годеницата ми.

      Змейо вдигна глава от земята и впери поглед в юнака, който все така притеснено ръчкаше земята с крак и имаше онази физиономия, която казваше, че би искал да е навсякъде другаде, но не и тук.

      - Змей е отвлякъл годеницата ти???

      - Ами в това е проблемът – юнакът придоби още по-притеснен вид. - Никой не ще да я отвлича.

      Змейо зяпна в опит да смели дребничкия логически казус, който ръчкаше напечения от слънцето му мозък в жалък опит да го накара да се размърда..

      - Май нещо не схванах.

      - Ами виж сега. Сгодих се за една мома преди десет месеца.

      Змейо отново огледа момчето от горе до долу. Трудно можеше да прецени какво точно се крие под бронята, но съдейки от малкото подаващо се от нея беше далеч от петте звезди. Много, много, много далеч. Опита се да си представи момата, харесала това чудо на генетиката, но дори змейското въображение имаше граници.

      - Ами, честито. Сигурен съм, че тя е страхотно момиче и такова... много красиво... и тъй де, дето се казва съм убеден, че е мома за чудо и приказ.

      Юнакът придоби онова изражение, което имат само безнадеждно влюбените идиоти.

      - Красотата ѝ не може да се опише с думи.

      - О, в това съм убеден.

      - Очите ѝ са сини като планински извори...

      - Водите на планинските извори са прозрачни - вметна Змейо една хидроложка забележка.

      - ... косите ѝ са златни като зряло жито...

      - Не думай!

      - ...устните ѝ са червени като...

      - Да, да, да, розите са червени, маргаритките са жълти и тъй нататък. Защо направо не седнеш да напишеш една поема?

      - Написах.

      - Защо ли не съм изненадан.

      - Три.

      - Какъв шок. Давай по същество!!!

      - Та, сгодих се...

      - Това го чух!

      Юнакът се замисли за момент.

      - А докъде бях стигнал.

      Змейо завъртя очи.

      - До устните ѝ са червени.

      - А, да. Устните ѝ са червени като разцъфтели рози...

      - Ти виждал ли си ядосан змей?

      - Ми не. Защо?

      - На път си да видиш един. Повярвай ми, гледната хич не е приятна особено за оня, дето е ядосал змея.

      Юнакът светкавично се замисли и на лицето му цъфна изражението „не ме изяждай, не съм вкусен“.

      - Имам нейна снимка. Искаш ли да я видиш?

      - Тъй-тъй сме почнали да си споделяме...

      Юнакът измъкна от дълбините на нагръдника на бронята снимка и я подаде на Змейо. Той стисна фотографията с два пръста и предпазливо я погледна с едно око в случай, че ослепее от видяното. Той примигна.

      - Ей, ама тя... тя всъщност изглежда доста добре.

      От снимката се усмихваше симпатично русокосо и синеоко момиче на около двайсет години. За миг се зачуди какво ли е намерила у него (въпреки че въпросът какво не е намерила имаше далеч по-лесен отговор. Змейо се колебаеше между мъжественост, тестостерон и лицево окосмение).

      - Нали - юнакът се захили толкова широко, че почти си захапа ушите.

      Змейо му върна снимката и момчето грижливо я прибра обратно в бронята си.

      - И ще се жените, казваш?

      - Ами точно там е проблемът.

      - Техните?

      - Как разбра???

      - Винаги са техните. Закон Божи.

      - Та значи татко ѝ е бил юнак едно време...

      - О!

      Момчето кимна тъжно.

      - И както сам се досещаш той много държи на традициите. За да ми даде дъщеря си, трябва геройски да я спася от някоя наистина голяма опасност... или нещо подобно. Затова и изкарах този курс за юнаци...

      - Ясно, схванах картинката. Няма подвиг, няма мацка.

      Юнакът се омърлуши още повече.

      - В общи линии - да.

      - Не че не ти съчувствам, ама защо си дошъл при мен... - той видя искрицата надежда в очите на момчето. - Чакай!!! Да не си дошъл да ме убиеш???

      - Какво??? Не, не разбира се. За какъв ме мислиш? За Ханибал Лектър ли? На мен даже ми прилошава, като видя кръв. Въпреки че...

      - Въпреки че... - подкани го Змейо.

      - Въпреки че това би решило проблема.

      - Ами да убиеш змей си е наистина много юнашко - призна Змейо. - От край време си е тъй.

      - Има ли някакъв шанс...

      - Кой? Ти ли?

      - Ми-и-и-и-и... да.

      - Мен ли?

      - Ми-и-и-и-и...

      - Никакъв.

      - Никакъв?

      - Абсолютно никакъв.

      - Сигурен ли си, защото...

      - Е, можеш да опиташ, разбира се - смили се Змейо.

      Посърналата физиономия на юнака малко се поободри.

      - Наистина ли?

      - Е, естествено тогава ще се наложи да те изпепеля.

      - О!

      - Въпреки че може и да те изям. И без това от сутринта съм само на една баничка и кофичка кисело мляко. На теб как ти е по-удобно?

      - Ми никой от вариантите не ми харесва особено.

      - Така стоят нещата... и преди да кажеш нещо да знаеш, че правилата не съм ги измислил аз.

      - Ами таквоз... има ли шанс да измислим нещо по-приемливо... нещо, при което аз оставам жив?

      Змейо сви могъщите си рамене.

      - Ами винаги можеш да избягаш с писъци.

      Хлапакът потърка не особено изразителната си брадичка със замислено изражение на мишка, която гледа парче сиренце в капан и си пресмята шансовете.

      - Ами има още една възможност.

      - Я да чуем - полюбопитства Змейо.

      - Какво ще кажеш да направим следното - ти да отвлечеш годеницата ми, а после аз ще я спася уж съм те победил в честна битка. В крайна сметка пак ще има подвиг, аз взимам момичето, баща ѝ ще е доволен, че традицията е спазена и в общи линии всички са щастливи. Направо като в анимация на Дисни. Как ти звучи?

      - И какво печеля аз от цялата тая работа?

      - Ами спестил съм тука едни хиляда жълтици...

      - Не знам... в смисъл, че не ми трябват малко допълнителни пари този месец, ама да знаеш, че похищението на мома направо не си е работа. То едни писъци, едни молби, едни сълзи... не е за разправяне.

      Момчето се замисли за момент.

      - Имаш ли си гадже?

      - Какво??? Не, нямам... в смисъл не че не мога да си намеря... аз просто... такова... много съм зает в службата и тъй де... не ми остава време за личен живот... знаеш работа, работа, работа...

      На лицето на юнака се разля усмивка.

      - Тогава какво ще кажеш за тези?

      Змейо смутено пое двете листчета хартия и зачете написаното на тях.

      - Този ваучер на „Долна земя Кейбъл Нетуърк“ Ви дава възможност една година да гледате безплатно нашите най-нови програми за възрастни - „Горещи самодиви“, „Палави самодиви“ и... - една предателска капка пот се плъзна по люспестото чело на Змейо - ... О БОГОВЕ... “Игриви самодиви“. Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмици - на Змейо изведнъж му се прииска да разхлаби вратовръзката, дето я нямаше, - без прекъсване и без такси, забавление... - той преглътна тежко, - ... за всеки ерген.

      - Брат ми работи в кабелния оператор, дето има ексклузивни права за разпространяването на тия канали. Желаещите са толкова много, че се чака по шест-седем месеца, докато те свържат. С тази ваучъри обаче всичко става за по-малко от ден. Какво ще кажеш?

      - Мнгъ-ъ-ъ-ъ-ъ... - изфъфли Змейо неопределено с лице, обляно в пот.

      - Какво?

      - Мнгъ-ъ-ъ-ъ... - той се изкашля, за да прочисти гърлото си и забърса с лапа потта си. - Имам предвид, че все пак тука става дума за двама млади, дето се обичат, нали?

      - Аха.

      - А пък на този свят няма нищо по-красиво и чисто от любовта.

      - Тъй ли... исках да кажа - да, да, определено. Точно тъй си е.

      - И ще е срамно, ако откажа да помогна на тия двамата млади, нали?

      - Ще е много грубо, наистина.

      Змейо кимна, прибирайки двата ваучъра.

      - Е, молбата ти ме трогна, затуй ще направя каквото мога. Дето се казва, най-важно е младите да се обичат, а пък ний ще помагаме с каквото можем.

      - Е, щом си рекъл.

      - Я сега кажи къде е тая мома, дето трябва да похитя.

      - Живее в село Каменоглавци...

      - Знам го къде е.

      - ... улица „Бачо Стоян 24А“. Влизаш, грабваш я и идваш тук, за да те победя и да я спася.

      - Я за всеки случай ми дай снимката, че да не стане някой грешка. Навремето дядо похити една принцеса, пък накрая се отказа, че я е объркал с прислужничка, дето приличала на нея. Разруши два квартала, половин дворец и една конюшня и изпепели стотина стражи за нищо. Ако знаеш колко разправии имаше после със застрахователите.

      Юнакът му даде снимката на момичето и Змейо кимна.

      - Добре, ти чакай тука. Аз се връщам след малко с момата за спасяване.

      Змейо разпери крила, затича се тромаво по полянката, карайки една позаспала костенурка да развие втора космическа и се издигна във въздуха с ефирната елегантност на прясно рендосана талпа. Понесе се над планината, размахвайки лениво криле и докато под него се нижеха алпийски поляни, планински изворчета, стръмни ридове и малоумни алпинисти, в мислите му вече назряваше зловещ план какво да направи с втория ваучър. Въпросният план включваше неговия приятел Горянин (също ерген, горд притежател на широкоекранен плазмен телевизор) и телефонния номер на симпатичната му братовчедка.

      Змейо въздъхна замечтано и миг по-късно изплю един особен делтапланерист, който разбра по изключително неприятен начин колко е неприятно да летиш, докато в насрещното връхлита змей с отворена уста. Срещата с нещастния летец, който продължи полета си значително по-олигавен и нуждаещ се от продължителна анти-змейска терапия, накара въпросния змей да се приземи до едно изворче, за да отмие вкуса на найлон и пластмаса от устата си, мислено проклинайки се, че пак забравил, че с настъпването на пролетта започва прелетният сезон на тия идиоти с делтапланерите. След като сюрпризира много неприятно няколко жаби решили, че топлият пролетен ден е идеално време да поплацикат на воля, Змейо разтвори криле и полетя с добре познатата елегантност на прясно изработен продукт на мебелен цех.

      Подмина няколко селца, сгушили се в планината като ръцете на адвокат в джобовете на клиент, и се спусна надолу, където ридовете бавно полягаха към равнината, в която се зеленееха полетата с никнеща пшеница. Село Каменоглавци беше едно от най-големите в околията, така че го забеляза от далеч. Покръжа над едно стадо с овце, борейки с изкушението, но накрая се взе в лапи и полетя към селото. Наоколо си щъкаха хора, тръгнали се по свои си хорски неща, и никой не се сещаше да погледна нагоре към кръжащото огнедишащо влечуго. Докато оглеждаше уличките, пълни с живот, Змейо с тъга си припомни историите, които някога му разказваха баща му и дядо му. Едно време в села като това бе имало специални стражи, които да наблюдават небето за змейове. Тогава хората спели с вилите и факлите под леглата си в очакване на поредната атака от огнедишащо влечуго с афинитет към млади моми и кладенци.

      Змейо въздъхна носталгично. Тези времена отдавна бяха отминали и змейове като Змейо-старши и Змейо-по-старши бяха останали в историята. Двадесет и първи век беше налазил Долната земя и заедно с него бяха довтасали свободомислието, равенството, феминизма, демокрацията и другите му там съвременни идиотщини. Днес неопетнена мома трудно се намираше дори и в най-забутаното село, на никой не му пукаше за кладенците, защото си имаше канализация и вече ако изпепелиш нечий дом, обитателите му вместо да грабнат вилите и брадвите, както си му е редът, викат застрахователите, а пък с тия гадини нямаше излизане на глава... в общи линии всички се бяха постарали да вкиснат живота на свикналия с дребните удоволствия змей. Поне Змейо-по-старши си беше отишъл от този свят преди да настанат трудните времена, а пък Змейо-старши отдавна се бе пенсионирал, зарязвайки традиционното змействане. Новата смяна бе поета от Змейо, но колкото и катастрофално да не бе останало почти нищо за поемане.

      Змейо с тъга се повъртя над селото, опитвайки се да се ориентира, защото никой не си беше досетил да насочи табелките с имената на уличките нагоре към небето. Накрая се отказа от безсмисленото кръжене и се приземи тежко на централното площадче. Хората впериха в него погледи изпълнени с неразбиране.

      - Аз такова... ъ-ъ-ъ-ъ... исках да кажа: ААААААААААААААААРГГГХ!!!!

      Паниката, явно доста невнимавала в картинката, най-сетне реши да намине и площадът се разтърси от писъци на ужас.

      - А, сега се сетихте! - изръмжа Змейо обвинително, докато гледаше търчащите наоколо хора.

      Докопа някакъв нещастен продавач на зарзават, който по известни само на него самия причини смяташе, че застанал зад купчина зелки е невидим, и го вдигна пред очите си.

      - НЕ МЕ ИЗЯЖДАЙ, МОЛЯ ТЕ!!! ИМАМ ЖЕНА, ЧЕТИРИ ДЕЦА И БОЛНИ РОДИТЕЛИ!!! - писна нещастникът като гимназистка, видяла хлебарка в чинията си.

      - Споко бе, никой няма да яде.

      - НЯМА ДА ИМА КОЙ ДА СЕ ГРИЖИ ЗА ТЯХ...

      - Абе нали ти казах...

      - ЩЕ ГЛАДУВАТ, ЩЕ ГИ ИЗХВЪРЛЯТ ОТ КЪЩАТА НИ И ЩЕ УМРАТ ОТ СТУД ПРЕЗ ЗИМАТА...

      - Абе ти слушаш ли ме въобще???

      - ТАТЕ Е НА 81 И ГО БОЛИ КРЪСТЪТ, НЯМА ДА ИМА КОЙ ДА МУ КУПУВА ЛЕКАРСТВА...

      Змейо въздъхна. Какво има ставаше на тия хора? Виждат няколкотонна люспеста планина от мускули, броня, остри нокти и дълги зъби и изведнъж съвсем безпричиннo всички изпадат в паника.

      - Ей, ало! Няма да те ям!!! - Змейо разтърси нещастния човечец и главата му се замятка наляво-надясно като тенис-топка на Уимбълдън. - Слушаш ли ме въобще??? НЯМА... ДА... ТЕ... ЯМ!!!

      - Д-д-д-д-добре - изломоти човечецът, докато очите му се въртяха като две внезапно пощръклели планети.

      - Само ми кажи къде е улица Бачо Стоян и те пускам.

      Зарзаватопродавецът безуспешно се опита да го фиксира с поглед... всъщност се опита да фиксира и трите змея, които по някаква безумна причина отказваха да стоят по местата си барабар с всичко останало.

      - Тръгваш ей натам и на първата пресечка свиваш вляво.

      - Ето, виждаш ли колко лесно беше - измърмори сърдито Змейо. - За какво бяха всичките тия писъци, а?

      - Ми-и-и-и-и... - измънка в отговор зарзаватчията, но успя да стигне само до „и“-то, защото изведнъж се оказа неподвластен на гравитацията.

      Въпросната, както е добре известно на хората с парашутите, хич не обичаше да бъде пренебрегвана и веднага се намеси, за да възстанови физическата справедливост. Не особено елегантният полет на нещастника приключи в близката кочина, където много неприятно изненада дремещото на слънцето прасе. Изригналите във всички посоки цунамита от разни полутечни свински... неща взеха няколко нещастни жертви в лицето на две кокошки и една къртица, избрала наистина лош момент да излезе да подиша свеж въздух.

      Змейо, изпълнен с дълбоко змейско удовлетворение от царящата наоколо паника, бодро крачеше по уличките, подсвирквайки се весело под муцуна. След минута и около стотина ужасени селяни той вече крачеше по широка уличка, кръстена в пристъп на вдъхновение Бачо Стоян и зяпаше съсредоточено табелките с номерата на къщите, мънкайки под нос.

      - 16...19...21... 23... АХА!!!

      С бодра змейска крачка Змейо нахлу в двора, смазвайки оградата, имала глупостта да му се изпречи на пътя, и нахлу в къщата по традиционно змейски начин - през стената. Търпеливо изчака облаците прах от разбитата стена да се слегнат и от стената да спрат падат смазаните тухли. Около масата в средата на стаята се очертаха няколко силуетите и...

      - ААААААААААРГХХ!!! - изрева Змейо както си му беше реда. - ВЕДНАГА МИ ДАЙТЕ МОМАТА ИЛИ ЩЕ... ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ...

      През слегналите се облаци прах най-накрая различи четиримата обитатели на дома, седнали около масата за нещо, което бяха планирали да мине като кротък обяд. Въпросните четирима бяха момче (на около 15), друго момче (на около 17), мъж и жена. Змейо ги фиксира един по един и накрая поради липсата на друг кандидат от женски пол погледът му се спря върху жената. Ако се съдеше по възрастта ѝ и двете момчета, с които имаше смущаваща семейна прилика, май отдавна не беше мома.

      - А-а-а-а-а... - започна Змейо притеснено, - извинявам се, но това ли е Бачо Стоян 24А?

      - Това е Бачо Стоян 24Б - обади се покритият с прах мъж. - Номер 24А е къщата отсреща. Често ги бъркат.

      - О, ами в такъв случай аз такова.... ще тръгвам... - замънка извинително Змейо. - Много се извинявам за стената... не беше нарочно...

      Той бързичко се измъкна през зеещата дупка, забърсвайки с глава и част от покрива, който не пропусна възможността да рухне на земята с гръмотевичен трясък. Опашката му случайно забърса и вековния бор пред къщата и го изтръгна от корените му, събаряйки го върху птичарника. Случайно перна и къщичката на кучето, почти изстрелвайки я в околоземна орбита, барабар с потресения ѝ обитател.

      Жената погледна обвинително потъналия си в прах съпруг.

      - Казах ти да купим апартамент, но ти къща на село, та къща на село!

      Междувременно Змейо се звереше срещу портичката на къщата отсреща. Да, този път нямаше грешка. Пишеше си 24А. Как можа да го пропусне първия път? Той погледна гузно към отсрещната къща. Няколко кокошки търчаха наоколо, изпаднали в обяснима пилешка истерия, а пък кучето още никакво го нямаше.

      Той си пое дълбоко дъх, изпъчи решителното бронираните си гърди и нахлу.... отново. Прегази двора с няколко безкомпромисни крачки и се вряза в стената като начинаеща шофьорка в непредпазлив пешеходец. Сред облак прах и хвърчащи тухли нахлу в къщата, надавайки гръмотевичен рев.

      - ААААААААААРГХХ!!! ВЕДНАГА МИ ДАЙТЕ МОМАТА ИЛИ... О СТИГА БЕ!!!

      Двете русокоси, синеоки момичета впериха в него погледи, преизпълнени с ужас и неразбиране. Едната беше малко по-висока, но с това се изчерпваха физическите им разлики. Змейо въздъхна тежко.

      - Добре - предаде се той. - Коя от вас двете е момата за похищение?

      По-високата плахо вдигна ръчичка.

      - Сигурна ли си? Защото ако трябва да се връщам, ще стане наистина много неудобно...

      Момичето кимна плахо в отговор. Змейо пак въздъхна.

      - Добре тогава. Дойдох да те отвлека, защото историите за твоята невиждана красота обиколиха цялата Долна земя... и там още каквото беше. Айде сега, да те отвличам, че после имам работа. Готова си, нали?

      Момичето кимна решително.

      - Дано си облякла нещо по-дебеличко, защото горе е доста ветровито. Като настинеш, да не се оплакваш, че не съм те предупредил.

      Отново решително кимване. Змейо внимателно обви яките си пръст около тънкото телце, разтвори криле и...

      - Не през тавана!!! - изведнъж изписка момичето. - Миналата седмица сменяхме керемидите.

      - Добре де, добре - нацупи се Змейо, измъквайки се през дупката в стената. - Ама хич не е автентично така да знаеш...

      - Гери - провикна се момичето, - кажи на нашите, че ще се върна за вечеря, да не се тревожат.

      - Добре, како - дойде и отговорът откъм дупката в стената. - Успех с похищението.

      Змейо отново разпери криле и излетя с вече известната грациозност на нещо, което повечето хора използват, за да си държат дрехите в него. Под тях селото бързо започна да се смалява.

      - Ей, кой е онзи плешив дебелак с меча? - попита Змейо, размахвайки усърдно криле.

      - Това е тате - отвърна момичето, докато вятърът рошеше косите ѝ.

      - А този другия дебелак чичо ти ли е?

      - Не, това е мама.

      Змейо тактично си замълча. Под тях хълмовете ставаха все по-високи и стръмни, а равнината със зеленеещите се полета оставаше назад. Вятърът свистеше покрай ушите на Змейо в доста жалък опит да му разроши люспите. За сметка на това обаче значително по-добре се справяше с момиче и сукманът и косите ѝ играеха под острите му студени напори. Това пък разсейваше Змейо, защото играещите поли на сукмана разкриваха два глезена, доста изкусителни дори по змейските стандарти, а имайки предвид все по-планинския релеф по някое време можеше да стане доста опасно. Не, че щеше да е първият змей пропуснал да забележи планински връх, но все пак...

      - Искаш ли да се качиш на гърба ми? - попита той треперещото момиче.

      - Там по-добре ли е от тук?

      Змейо хвърли един бърз поглед към двата тънки глезена и онази перверзна част от него, която през вековете бе карал не един или двама негови събратя да зарязват люспестите си благоверни и да затърчат след някоя по-разкрепостена самодива надигна глава.

      -Да - каза той със свито гърло. - Там определено ще е по-добре.

      Той внимателно я положи на могъщия си гръб и момичето побърза да се вкопчи в здравите люспи. Змейо продължи да размахва криле в пълна тишина, нарушавана само от свиренето на вятъра по бронираното му тяло.

      - Господин Змей? - обади се по едно време момичето.

      - Да?

      - Благодаря ви, че ме похитихте.

      - Няма защо, малката. За мен е удоволствие... между другото това ми е първото похищение на мома.

      - Наистина ли? - зарадва се момичето.

      - Аха. Тате и дядо все разправя колко забавно било навремето, ама аз все не им вярвах. А пък то наистина се оказа, че... гларус!

      - Какво... УААААААА!!!

      Минута по-късно момичето извади последното перце от косата си, изплю още едно и безуспешно се опита да пооправи прическата си.

      - Можеше да ме предупредиш по-рано-нацупи се тя.

      - Ей, гларусите обикновено не се въдят по тия места - оправда се Змейо, който се чудеше дали нещастната полузашеметена птица, летяща вече на зиг-заг далеч назад, не заслужава повечко съчувствие.

      Все пак едно беше хората да щъкат по плажовете и да им кофтят настроението, а съвсем друго да се реят в небето и там да им кофтят настроението.

      - Между другото - обади се момичето, което най-после бе успяло да приведе прическата си от трагичното състояние на тотална катастрофа до далеч по-задоволителното положение на абсолютен ужас, - тук е адски неудобно - тя безуспешно се опита да намери малко по-мека люспа на огромния му гръб, на която да седне.

      - О, това защото не сме свикнали да носим пътници по този начин.

      - А по кой начин ги носите обикновено? - полюбопитства тя.

      - Ами в коремите си.

      Момичето потъна в обяснима тишина, осъзнавайки завидното състояние, в което през вековете мнозина бяха мечтали да се намират. Под тях вече тъмнееха голите ридове, накъсвани тук-там от зеленеещите се алпийски поляни, по които се шматкаха стада с кози и туристи.

      - А, ето че стигнахме - обяви Змейо и се спусна надолу. - Дръж се, че може да стане малко неприятно.

      Змейо плъзна лапи по зелената трева в жалък опит за образцово приземяване... който стана още по-жалък, когато се подхлъзна на зеления килим. Няколко секунди по-късно надигна муцуна от края на дългата бразда и изплю стотина килограма пръст за огромно облекчение на трите мармота, които вече бяха започнали да се прощават със всичко земно.

      - Добре ли си?

      Момичето вдигна глава от своя бразда и състрадателно изплю шепа пръст, за не по-малко облекчение на земния червей, който не беше успял съвсем да схване какво точно става, но бе започнал да подозира, че хич не е приятно.

      - Супер съм си... - тя тъжно погледна един мърляв кичур от косата си, която бе върнала катастрофалния си постгларусов вид - ... не че мога да кажа същото за прическата ми.

      Змейо се надигна от браздата си и отлепи от гърдите си нещо, което преди да стане гербова марка май е било заек.

      - Няма нищо, което един фризьор да не може да оправи.

      Момичето направи тъжен опит да приглади косата си с пръсти.

      - Наистина ли?

      - Ама естествено - излъга най-нагло Змейо. - Два гребена и е готова. Айде сега да намерим тоя твоя спасител.

      - Мило-о-о-о-о-о....

      - За вълка говорим - измърмори Змейо, докато гледаше как тъжното подобие на юнак изскача измежду дърветата около поляната и хуква към тях... или поне се опитва да хукне към тях.

      След няколко стъпки тежката ръждива броня най-накрая показа, че няма никакво намерение да става по-лека и удобна за тичане и юнакът повлече не особено юнашката си снага към тях, залитайки.

      - СКЪПИ!!! - писна момичето и се хвърли към него.

      Змейо благоприлично обърна гръб на младата двойка, докато мляскащите звуци от срещата им не престанаха. Юнакът, явно зареден с любовни сили, се опита да изпъчи гърди, но нещо хич не му се получи.

      - Готов ли си за битката?

      - Да, готов съм... но първо я си избърши червилото, че така изглеждаш малко несериозно.

      Зачервен от смущение юнака пое подадената от годеницата му кърпичка и изтри червилото от устните си.

      - Сега как е?

      Змейо впери критичен поглед в кльощавото лице.

      - Не е кой знае какво подобрение, ама го докарва. Айде сега да се сборим, че трябва да се обадя на момчетата от... - той видя как юнакът бясно размятка глава насам-натам в приличен опит да си строши врата, - ... китайския ресторант да дойдат да ми донесат... ъ-ъ-ъ-ъ-ъ... поръчката... с ... ъ-ъ-ъ-ъ-ъ... китайско.

      Двамата хвърлиха един бърз боязлив поглед към девойката и с облекчение установиха, че тя е твърде заета с тъжните си опити да направи прическата си по-малко ужасна.

      - Значи сме готови - обади се Юнака, забърсвайки една капка пот на облекчение от челото си.

      - Аха. Ти ли ще ме нападнеш или аз трябва...

      - Преди това обаче трябва да оправим няколко административни въпроса - въздъхна юнакът, вадейки от дълбините на бронята си наръч документи.

      - Административни въпроси???

      - Аха. Задължително е при лов на змейове. Откакто Лигата на свободните змейове осъди Школата за юнаци за нарушаване на правата на змейовете, всеки ловуван змей трябва да е съгласен да бъде обект на лов и да е запознат с правата и задълженията си като страна в двубоя. Затова... - юнакът тикна в лапите на Змейо купчината листи, -... прочети това, това, това и ... чакай... ето това. После се разпиши тук, тук, тук, тук, тук и тук също, а ей тук сложи инициали, дата и населено място.

      - Да ти се намира химикалка?

      - Заповядай. Можеш да я задържиш. Дадоха ми цял кашон, като завърших курса за юнаци.

      - Школа за юнаци „Крум Страшниот“, „Трепем гадини всякакви“ - прочете Змейо написаното на писалката и погледна веселото рекламно лого на някакъв мускулест тип, позиращ до купчина отрязани глави.

      - Виждал ли си Школата?

      - Веднъж ходих до Столицата и минах да я разгледам. Интересно местенце... тук ли трябваше да си напиша инициалите?

      - Аха. Сложи дата и населено място.

      - Днес сме... така... а, за населено място какво трябва да пиша?

      Двамата се огледаха наоколо, но полянката упорито продължаваше да си бъде полянка.

      - Поляна не звучи особено като населено място - констатира Змейо.

      - Абе запиши го пък после ще видим.

      Змейо прилежно върна документите на юнака, който критично ги огледа един по един, накрая кимна доволно и ги прибра обратно в бронята си.

      - Добре, готови сме с бумагите. Дай сега да оправим битката.

      - Добре, а как...

      - Ами аз ще те мушна с копието пък ти ще се търкулнеш мъртъв. Как ти звучи?

      - Бива.

      Юнакът вдигна копието, потърси с поглед някое местенце по масивното люспесто тяло където да забие острието му.

      - Можеш ли малко да се поизправиш, че... а, така е перфектно.

      Юнакът плъзна поглед по могъщите змейски гърди щедро разкриващи се пред него. Накрая си хареса едно местенце, което изглеждаше незабележимо по-малко могъщо и непробиваемо от всичко останало наоколо и замахна с копието. Острието му се пречупи с пукот.

      - Айде, сега я втасах - измърмори тъжно юнакът, гледайки жалките остатъци от копието.

      Змейо въздъхна. Издърпа от ръцете му тъжната пръчка, подостри единия ѝ край с нокът и я подаде обратно на юнака.

      - Пробвай пак.

      Юнакът сви рамене и замахна отново. По някакъв неведом и за него начин остатъците от копието изведнъж изчезнаха от ръцете му, мистериозно се материализираха под дясното крило на Змейо, който нададе стон, подобен на онзи, който издаваше, когато майка му го настъпваше по опашката, когато не слушаше, и притиснал смъртоносната рана и копието с ръце се търкулна мъртъв на поляната. Размаха лапи и опашка, изхърка един-два пъти за повечко достоверност и застина.

      - Браво, скъпи - записка момичето въодушевено, пляскайки с ръце. - Беше страхотен... направо невероятен.

      - Мила?

      - Кажи, скъпи.

      - По време на битката със злия змей девойката в беда трябва да е припаднала!

      Момичето го изгледа неуверено.

      - Така ли?

      - Не прочете ли брошурата, която ти дадох???

      - Добре де, добре - нацупи се девойката в беда. - Щом искаш.

      Момичето елегантно легна на тревата, избирайки едно по-меко местенце, изписка сърцераздирателно и изгуби съзнание.

      - А кога трябва да се свестя? - обади се тя изведнъж.

      - Когато битката е приключила и злият змей е победен.

      - Ама той вече е победен.

      Юнакът погледна към мъртвия зъл змей, който се почеса по ухото, за да изгони една досадна пеперуда.

      - Да де, ама преди това трябва да взема кървав трофей, който да докаже славната ми победата.

      - Щом казваш, мило - отвърна момичето и отново припадна. - Кажи ми като приключиш...

      - Само още мъничко, скъпа.

      Юнакът се обърна към поваления си враг, който безуспешно се опитваше да прогони досадната пеперуда.

      - Я ми кажи по-подробно за този кървав трофей, дето се каниш да го вземаш - обади се мъртвият зъл змей.

      - Май пропуснах да го спомена, а?

      - Май да.

      - Ами правилата са доста строги по отношение на това.

      - Виж, хлапе, опитвам се да помогна, но тая част с кървавия трофей малко ме хваща неподготвен.

      - Проблем ли има, мило? - обади се изпадналата в несвяст мома.

      - Ей сега ще го оправим, скъпа, не е нищо сложно - той се обърна към Змейо и зашептя. - Виж сега, не е задължително трофеят да е наистина кървав. Просто трябва да доказва победата ми над теб.

      Мъртвият змей се замисли.

      - Защо не направиш една снимка? Тъкмо ще я покажеш на тъста си. Така всички са щастливи - ти си имаш спомен за цял живот, жена ти има теб, а пък аз си имам онова, дето трябва уж да ми го отрежеш.

      Юнакът с готовност извади от бронята си дигитален фотоапарат и се усмихна стеснително на учудения змейски поглед.

      - Искаше ми се като приключа да разгледам забележителностите, затова...

      Злият и мъртъв змей въздъхна.

      - Както и да е. Айде, прави снимката, че май съм легнал върху един таралеж.

      - Миличка!!!

      - Да, скъпи?

      - Ще дойдеш ли да ни снимаш, че трябва да позирам?

      - Нали трябва да съм припаднала?

      - После ще припадаш. Това тук е по-важно.

      Девойката въздъхна, набързо се свести и тръгна към юнака и змея. Взе подадения ѝ фотоапарат и погледна през обектива. Юнакът гордо се изпъчи в цялото си слаботелесно юнашко великолепие.

      - Така как е?

      - Застани малко по-близо до змея, скъпи.

      - Така ли?

      - Аха. Сега ако може змеят да се търкулне по гръб...

      - Тъй бива ли?

      - Перфектно... сега изплези език... още малко...

      - Доб'е 'и е така?

      - Чудесно, чудесно... много автентично. Скъпи би ли сложил ботуш на шията му?

      - Така добре ли е?

      - Перфектно, мило. Чудесен си. Снимам! А така, да видим... я, чакайте малко. Станала е малко размазана. Върнете се по местата си. Снимам... момент... сега е чудесно. Готови сме.

      Девойката подаде фотоапарата на любимия си, който доволно огледа снимката на малкото екранче.

      - Да припадам ли пак, мило?

      - Не, остави. И без това сме готови. Ще ме изчакаш ли за малко, че трябва да поговоря със змея.

      - Добре, скъпи, и побързай, че мама ще се притеснява, ако не се прибера до шест.

      - Само минутка...

      Юнакът притича до змея, който все още лежеше по гръб, изпружил лапи във всички възможни посоки.

      - Вече можеш да станеш - обади се момчето.

      - Така слънцето ми пече на корема - отвърна Змейо доволно открил едно ново, непознато до този момент усещане.

      Юнакът кимна смутено.

      - Виж, исках да ти благодаря...

      Змейо махна с лапа.

      - За нищо, малкия. Беше си съвсем честна сделка. Ти взе момичето, момичето взе теб, аз взех... онова другото. Дето се казва, всички са щастливи. Затуй не му мисли.

      - Ще се женим през юни. Искаш ли да ти пратя покана?

      Змейо пак махна с лапа, но се иззелени (когато си зелен по принцип е доста трудно да се изчервяваш) от удоволствие.

      - Много мило, малкия, но се налага да откажа. По традиция ние змейовете ходим на сватбите, колкото да похитим булката, а пък две похищения в една и съща година е малко нахално дори по нашите стандарти. На всичкото отгоре аз съм мъртъв, тъй че най-добре ми изпрати една снимка. Какво ще кажеш?

      Юнакът кимна поруменял от смущение. Пое единия пръст на подадената му лапа и направи жалък, но похвален опит да го разтърси. После закрачи към годеницата си.

      - Хайде мила, да се приби... ей, къде хукна?

      Момичето изтича до блажено излежаващия се Змейо, който тъкмо се връщаше към удоволствието от припичането на слънце и му залепи една целувка по люспестата буза.

      - Благодаря, че ме похити.

      Змейо се иззелени още по-силно.

      - За нищо, пиленце. Винаги съм готов да помогна на млади, които се обичат. Обичам да се раздавам.

      Змейо гледаше (макар и с главата надолу) как младата двойка потъва между дърветата. Накрая въздъхна замечтано. Явно през пролетта за нов живот се събуждаше не само природата, но и любовта. Змейо впери поглед в кристално синьото небето, по което няколко облака мързеливо пълзяха, колкото да се намират на работа. Любовта... това толкова странно неподдаващо се на описание чувство. Нямаше нищо по-хубаво от нея...

      Той извади двата ваучъра и се ухили щастливо.

      ... или пък имаше.

      ***

      На следващия ден Змейо се беше излегнал на полянката пред пещерата си и доволно събираше слънчеви лъчи, които пролетното слънце сипеше без да се скръндзее. Подухваше топъл ветрец, небето се синееше, пчеличките жужаха, от цветенцата се носеше сладък аромат, птичките си траеха заради предупредителното огнено кълбо... в общи линии пролетната идилия цареше повсеместно.

      - Господин Змеев!!!

      Змейо надигна глава и погледна към пещерата си. На прага ѝ стоеше мъж в оранжев гащeризон и лого на „Долна земя Кейбъл Нетуърк“.

      - Да?

      - Свързвахме телевизора ви и всичко е готово.

      - Благодаря, момчета, страхотни сте! В хладилника има биричка, почерпете се!

      Техникът от кабелната компания му помаха в отговор и потъна обратно в пещерата. Змейо доволно отпусна глава на тревата. Вдъхна с наслада сладкия аромат на минзухарите и се заслуша в тихичкото ненатрапчиво жужене на пчелите. Пролетното слънце приятно галеше люспите му. Той въздъхна. В крайна сметка какво толкова му трябваше на един змей, за да е истински щастлив - приятно време, голям телевизор, уговорена среща с красивата братовчедка на приятел...

      Абе животът си беше хубав от където и да го погледнеш.
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      Алгоритми за любов


      Ken Liu




      Стига медицинската сестра да е с мен в стаята, за да ме наглежда, ми е позволено да се облека и да се приготвя за Брад. Навличам един стар чифт джинси и алено поло. Толкова съм отслабнала, че джинсите висят от кокалестите точки на ханша ми.

      – Да прекараме уикенда в Сейлъм – казва ми Брад, докато ме придружава на излизане от болницата, обгърнал кръста ми покровителствено, – само двамата.

      Чакам в колата, а д-р Уест разговаря с Брад досами вратите на болницата. Не мога да ги чуя, но знам какво му казва. „Не забравяйте да си взима оксетина на всеки четири часа. В никакъв случай не я оставяйте сама дори закратко.“

      Брад шофира, докосвайки леко педалите, както имаше обичай и когато бях бременна с Айми. Автомобилното движение е плавно и леко, а зеленината край магистралата е съвършена като на пощенска картичка. Оксетинът отпуска мускулите около устата ми и в огледалото за обратно виждане забелязвам, че на лицето ми има блажена усмивка.

      – Обичам те – казва тихо той, както винаги го е казвал – като звук от въздишка, като удар на сърцето.

      Изчаквам няколко секунди. Представям си как отварям вратата и хвърлям тялото си на платното, но разбира се, не правя нищо. Не мога да изненадам дори себе си.

      – И аз те обичам. – Поглеждам го, когато го казвам, както съм го правила винаги, сякаш в отговор на някакъв въпрос. И той ме поглежда, усмихва се и отново насочва очи към пътя.

      За него това значи, че рутината пак е на мястото си, че разговаря със същата жена, която е познавал през всички тези години, че нещата пак са нормални. Двамата сме просто поредната двойка туристи от Бостън на кратка почивка за уикенда: ще отседнем в някое хотелче, ще обиколим музеите, ще се посмеем на старите си шеги.

      Алгоритъм за любов.

      Искам да изкрещя.

      * * *

      Първата кукла, която разработих, се казваше Лора. Умната ЛораTM.

      Лора имаше кестеняви коси и сини очи, напълно учленени стави, двайсет двигателя, гласов синтезатор в гърлото, две видеокамери, маскирани като копчета на блузата й, сензори за допир и температура, микрофон зад носа. Нищо от това не беше последна дума на техниката, а софтуерните ми похвати бяха остарели с поне две десетилетия. Но се гордеех с работата си. Продаваше се на дребно за петдесет долара.

      „Необикновени играчки“ едва смогваха с прииждащите поръчки, дори три седмици преди Коледа. Брад, главният изпълнителен директор, обикаляше Си Ен Ен, Ем Ес Ен Би Си, Ти Ти Ви и останалата азбучна супа, докато ефирът не започна да се пресища с Лора.

      Асистирах с интервютата, за да правя демонстрациите, защото, както ми беше обяснил маркетинговият вицепрезидент, имах майчински вид (въпреки че не бях майка) и (не го каза в прав текст, но умеех да се вслушвам между репликите) бях красива блондинка. Фактът, че дизайнът на Лора беше мой, идваше чак след това.

      Първия път когато проведох демонстрация по телевизията, работехме с един хонконгски екип. Брад искаше да свикна с камерите, преди да ме поведе из сутрешните предавания у дома.

      Седяхме настрана, докато Синди, водещата, интервюираше главния изпълнителен директор на някаква компания, произвеждаща „влагометри“. Не бях мигвала от четиридесет и осем часа. Бях толкова нервна, че носех със себе си шест кукли Лора, просто в случай че пет от тях вземеха решението да дефектират едновременно. Сетне Брад се обърна към мен и прошепна:

      – Според теб за какво ли се използват влагометрите?

      Не познавах Брад дотам добре, понеже работех в „Необикновени играчки“ от по-малко от година. На няколко пъти бяхме разговаряли набързо, но само по работа. Изглеждаше като изключително сериозен, амбициозен мъж, от онези, които създават първата си компания още в гимназията – може би в областта на арбитража на новините в класа. Не бях сигурна защо ми задава въпроси за влагометри. Да не би да се опитваше да прецени дали не съм прекалено изнервена?

      – Не знам. Може би в готвенето? – предположих.

      – Може би – каза той. А сетне ми намигна съзаклятнически: – На мен ми звучи малко неприлично.

      Стори ми се толкова неочаквано, тъкмо от него, че за момент почти повярвах, че говори сериозно. После той се усмихна, а аз се изсмях на глас. Докато изчаквахме да дойде редът ни, едвасдържах усмивката си и определено вече не бях изнервена.

      Брад и младата водеща Синди си говореха дружелюбно за „Необикновени играчки“ („Необикновени играчки за необикновени деца.“) и как на Брад му бе хрумнала идеята за Лора. (Брад нямаше нищо общо с дизайна, разбира се, тъй като идеята беше моя. Но отговорът му бе толкова уместен, че едва ли не ме убеди, че в действителност Лора е негова рожба.) Накрая дойде време и за представлението с маймунка и латерна.

      Сложих Лора на бюрото, с лице към камерата. Седнах до бюрото:

      – Здравей, Лора.

      Лора обърна глава към мен, двигателите й – толкова тихи, че дори не се чуваше жуженето им:

      – Здрасти! Как се казваш?

      – Казвам се Елена – отговорих.

      – Радвам се да се запознаем – каза Лора. – Студено ми е.

      От климатика вееше малко по-хладен въздух. Дори не бях забелязала.

      Синди беше впечатлена:

      – Изумително. Колко думи умее да казва?

      – Лора разполага с речник от около две хиляди английски думи, със семантичен и синтактичен код за най-често срещаните суфикси и префикси. Говорът й се регулира от контекстно независима граматика. – Погледът на Брад ми даваше да разбера, че задълбавах в технически подробности. – Това значи, че умее да съставя нови изречения, които винаги са синтактично правилни.

      – Обичам нови, лъскави, нови, ярки, нови, хубави дрехи – каза Лора.

      – Макар че не винаги са особено смислени – добавих.

      – Може ли да учи нови думи? – попита Синди.

      Лора обърна глава в другата посока, за да я погледне:

      – Обичам да уч-а. Моля, научи ме на нова дума!

      Отбелязах си наум, че гласовият синтезатор все още има бъгове, които трябва поправим във фърмуера.

      Синди видимо се беше изнервила от начина, по който куклата сама обърна лице към нея и отвърна на въпроса й.

      – Тя… – водещата потърси подходящата дума – разбира ли ме?

      – Не, не. – Засмях се. Брад също. Секунда по-късно Синди се присъедини към нас. – Речевият алгоритъм на Лора ползва Генератор на Марков със свързващи звена от… – Брад отново ми хвърли погледа. – В основни линии просто бърбори изречения, базирани на ключови думи в онова, което чува. И разполага с малка колекция от предварително зададени фрази, които се задействат по същия начин.

      – О! Но наистина изглеждаше така, сякаш разбра какво казах. Как научава нови думи?

      – Много е просто. Лора разполага с достатъчно памет за заучаването на стотици нови думи. Условието обаче е да бъдат съществителни имена. Можете да й покажете предмета и да опитате да я научите как се нарича. Разполага с доста усъвършенствани способности за разпознаване на образи и дори умее да различава лица.

      В останалата част от интервюто уверявах изнервените родители, че с Лора няма да им се налага да четат упътвания, че Лора няма да избухне, когато я изпуснат във вода, и че не, няма да произнесе и една непослушна думичка, дори и малките им принцеси „случайно“ да се постараят да научат Лора на някоя.

      – Чао – каза Синди на Лора в края на интервюто и й помаха.

      – Чао – каза Лора. – Ти си добра. – И помаха в отговор.

      Всяко интервю следваше една и съща схема. В момента когато Лора се обърнеше за пръв път към интервюиращия и отговореше на въпрос, винаги настъпваше неловък момент и имаше известно безпокойство. Неодушевеният предмет, демонстриращ интелигентно поведение, винаги се отразява така на хората. Вероятно всички си мислеха, че куклата е обладана от духове. След това обяснявах как работи Лора и всички се разтапяха от удоволствие. Бях запаметила не-техническите, бебешки разяснения по въпросите им толкова добре, че можех да ги рецитирам още преди да съм си изпила сутрешното кафе. Станах толкова умела, че понякога минавах цялото интервю на автопилот, без дори да обръщам внимание на въпросите, позволявайки на все същите думи, които чувах отново и отново, да пораждат отговорите ми.

      Интервютата, заедно с всички останали маркетингови трикове, си свършиха работата. Наложи ни се да изнесем производството толкова спешно, че за известно време всяка паланка по китайското крайбрежие сигурно беше заета с бълването на кукли Лора.

      * * *

      Фоайето на хотелчето, в което сме отседнали, напълно предсказуемо, е претрупано с брошури за местни забележителности. Повечето са на тема вещерство. Зловещите илюстрации и описания по някакъв начин успяват да предадат едновременно морално възмущение и юношеско очарование към окултното.

      Дейвид, съдържателят, иска да посетим Стариятъ дюкянъ за кукли, където са изложени „Кукли, изработени от официалната вещица на Сейлъм“. Бриджет Бишъп, една от двайсетте екзекутирани по време на Сейлъмския вещерски процес, е осъдена отчасти въз основа на неоспоримите доказателства под формата на „куклички“, открити в зимника й със забодени в тях игли.

      Може би е била същата като мен, луда, пораснала жена, която си играе на кукли. Само идеята за посещение в работилница за кукли кара стомахът ми да се преобръща.

      Докато Брад разпитва Дейвид за ресторантите наоколо и възможните намаления, аз се качвам в стаята ни. Искам да спя, или поне да се преструвам, че спя, по времето когато той дойде. Може би тогава ще ме остави на мира и ще мога да помисля няколко минути. Мисленето на оксетин е трудна работа. В главата ми има стена, прозирна стена, опитваща да омекоти всяка мисъл с доволство.

      Само ако можех да си спомня къде се объркаха нещата.

      * * *

      За медения ни месец с Брад заминахме за Европа. Взехме трансорбиталната совалка, като билетите за пътуването с нея струваха повече от годишния ми наем за квартира. Но можехме да си го позволим. Остроумната КимбърлиTM, последният ни модел, се продаваше добре, а цената на акциите ни бяха трансорбитални сами по себе си.

      Когато се върнахме от космопорта, бяхме уморени, но щастливи. И някак си все още не успявах да повярвам, че отново сме в собствения ни дом, че мислехме един за друг като за съпруг и съпруга. Имах чувството, че си играем на куклена къща. Направихме си вечеря, също както и когато излизахме заедно (по свой обичай амбициите на Брад не знаеха граници, без да може да спази рецепта, по-дълга от няколко изречения, така че се наложи да му се притека на помощ, за да спасим скаридите му етуфе). Позната рутина придаваше на всичко това усещане за реалност.

      Докато се хранехме, Брад ми каза нещо интересно. Според едно от пазарните проучвания над 20 процента от клиентите, закупили Кимбърли, изобщо не я взимаха заради децата си. Самите те играеха с куклите.

      – Много от тях са инженери и студенти по компютърни науки – продължи Брад. – В интернет вече има един куп сайтове, посветени на хакове за Кимбърли. Най-много ми хареса един с детайлни инструкции как да накараш Кимбърли да измисля и разказва вицове за адвокати. Нямам търпение да видя физиономиите на колегите от правния отдел, когато се заемат със съставянето на жалбата за нарушение на авторското право.

      Можех да разбера интереса към Кимбърли. По времето когато и самата аз се борех със собствените си проблеми в Масачузетския технологичен институт, с удоволствие бих разглобила нещо като нея само за да видя как ли работи. Нещо като него, поправих се наум. Илюзията за интелигентност в Кимбърли бе така реална, че понякога даже аз несъзнателно й, му, отдавах такова значение.

      – Всъщност може би не бива да правим опити да спираме опитите за хакове – казах. – Защо вместо това не го осребрим? Можем да обнародваме част от приложно-програмния интерфейс и да продаваме комплекти за разработчици на феновете.

      – Какво имаш предвид?

      – Ами Кимбърли е играчка, но това не означава, че от нея трябва да се интересуват само момиченца. – Бях се отказала от борбата с местоименията. – В края на краищата тя разполага с най-усъвършенстваната, работеща, речева библиотека в света.

      – Библиотека, която си написала ти – каза Брад.

      Е, може би чувствах известна суета по въпроса. Но пък се бях скъсала от работа по тази библиотека и се гордеех с това.

      – Ще бъде жалко, ако модулът за езикова обработка не види друго приложение освен в кукла, за която след година всички ще са забравили. Най-малкото можем да обнародваме интерфейса за модулите, някакъв наръчник за програмисти, а защо не и част от изходния код. Да видим какво ще стане, пък и ще изкараме някой долар отгоре.

      Така и не бях стигнала до академични изследвания в областта на изкуствения интелект. Скуката не ми действаше добре. Но имах и по-големи амбиции от това да майсторя говорещи кукли. Исках да видя умни, говорещи машини, които вършат нещо истинско, например да учат децата да четат или да помагат на възрастните хора в домакинството.

      Знаех, че накрая ще се съгласи с мен. Въпреки сериозната му фасада беше способен да поема рискове и да надминава очакванията. Заради това го обичах.

      Станах, за да раздигна чиниите. Ръката му посегна през масата и улови моята:

      – Могат да почакат – каза.

      Заобиколи масата и ме придърпа към себе си. Вгледах се в очите му. Обожавах факта, че го познавам толкова добре, че можех да предскажа какви ще бъдат следващите му думи още преди да ги е произнесъл. Да си направим бебе, си представих, че казва той. Това бяха единствените правилни думи за такъв момент.

      И той ги каза.

      * * *

      Когато Брад приключва с разпитването за ресторанти и се качва, не съм заспала. В упоеното ми състояние е трудно дори да се преструвам.

      Брад иска да посетим музея на пиратите. Отвръщам, че не искам да гледам нищо с насилие. Точно това иска да чуе от своята доволна, възстановяваща се съпруга.

      Така че се разхождаме безцелно из музея „Пийбоди Есекс“ и разглеждаме старите съкровища на Ориента от славните дни на Сейлъм.

      Порцелановата им колекция е ужасна. За изработката на купите и чиниите няма никакво извинение. Шарките изглеждат така, сякаш са рисувани от деца. Според разяснителните плакети тъкмо това са изнасяли кантонските търговци за консумация на външните пазари. Никога не биха продавали нещо подобно в самия Китай.

      Прочитам описанието, написано от йезуитския свещеник, посетил кантонските работилници от онзи период:

      Майсторите са седнали в колона, всеки от тях – със собствена четка и специалност. Първият рисува само планините, следващият само тревата, следващият само цветята и следващият само животните. Предават си чиниите по колоната и на всеки от тях трябват само няколко секунди, за да приключи със своята част.

      Значи „съкровищата“ не са нищо повече от масово производство за евтин експорт от древен конвейер с нископлатени работници. Представям си какво да е рисуваш все същата тревичка върху хиляда чаши на ден: рутината, повторена отново и отново, може би с кратка почивка за обяд. Протягаш се, вдигаш чашата пред себе си с лявата ръка, потапяш четката, първи, втори, трети размах на четката, оставяш чашата зад себе си. Изплакнете и повторете. Какъв простичък алгоритъм. Толкова човешки.

      * * *

      С Брад спорихме в продължение на три месеца, преди той да се съгласи да произведем Айми – просто АймиTM.

      Спорехме у дома, където вечер след вечер излагах все същите си четиридесет и една причини за, а той – неговите тридесет и девет против. Спорехме в работата, където хората се взираха през стъклената врата, наблюдавайки как двамата с него жестикулираме един срещу друг полудяло, мълчаливо.

      През тази нощ бях толкова уморена. Бях прекарала цялата вечер заключена в кабинета си, борейки се да регулирам процедурите, контролиращи неволните мускулни спазми на Айми. Трябваше да бъдат както трябва, иначе нямаше да изглежда истинска, без значение колко добри бяха алгоритмите й за заучаване.

      Качих се в спалнята. Не светеше. Брад си беше легнал рано. И той беше изтощен. По време на вечеря двамата отново бяхме запратили един срещу друг все същите стари причини.

      Не спеше.

      – Така ли ще продължаваме? – попита в мрака.

      Седнах откъм моята страна на леглото и започнах да се събличам.

      – Не мога да спра – казах. – Прекалено много ми липсва. Съжалявам.

      Той не каза нищо. Приключих с разкопчаването на блузата и се обърнах. На лунната светлина, влизаща през прозореца, видях, че лицето му е мокро. И аз заплаках.

      Когато и двамата престанахме да плачем, Брад каза:

      – И на мен ми липсва.

      – Зная – отвърнах. Но не като на мен.

      Истинската Айми бе живяла в продължение на деветдесет и един дни. Четиридесет и пет от тях бе прекарала под стъклен похлупак в интензивното отделение, където не можех да я докосна, с изключение на кратките моменти под лекарско наблюдение. Но можех да чуя плача й. Винаги можех да чуя плача й. Накрая се опитах да си пробия път през прозореца с ръце, удрях с длани по неподатливото стъкло, докато костите им не се начупиха и не ме упоиха.

      Не можех да имам повече деца. Стените на утробата ми не се бяха възстановили както трябва и никога нямаше да заздравеят. По времето когато ми съобщиха тази нова подробност, Айми беше урна с пепел в килера ми.

      Но все така чувах плача й.

      Колко други жени бяха като мен? Исках нещо, което да изпълва ръцете ми, нещо, което да се научи да говори, да ходи, да порасне, за достатъчно дълго, че да се сбогувам, достатъчно, за да се смълчи този плач. Но не истинско дете. Не можех да се справя с друго истинско дете. Щеше да бъде предателство.

      С малко пласткожа, малко синтгел, точната комбинация от двигатели и един куп хитроумно програмиране, можех да го постигна. Да позволя на технологията да излекува всички рани.

      Брад възприе идеята като извращение. Беше погнусен. Не можеше да разбере.

      Започнах да опипвам в мрака за някакви кърпички за двама ни.

      – Това ще съсипе и нас, и компанията – каза той.

      – Зная – отвърнах. Легнах. Исках да заспя.

      – Тогава да го направим – каза той.

      Вече не исках да заспивам.

      – Не издържам – продължи той. – Да те виждам по този начин. Разкъсвам се, като виждам колко те боли. Непоносимо е.

      Отново заплаках. Това разбиране, тази болка. В тях ли беше смисълът на любовта?

      Точно преди да заспя, Брад каза:

      – Може би ще е по-добре да помислим как да преименуваме компанията.

      – Защо?

      – Ами току-що си дадох сметка, че „Необикновени играчки“ звучи твърде забавно за хората с мръсно подсъзнание.

      Усмихнах се. Понякога вулгарността е най-доброто лекарство.

      – Обичам те.

      – И аз те обичам.

      * * *

      Брад ми връчва таблетките. Взимам ги покорно и ги слагам в уста. Наблюдава ме, докато отпивам внимателно от водата, която ми дава.

      – Само да звънна на едно-две места – казва той. – Ти поспи, става ли? – Аз кимам.

      Веднага щом е напуснал помещението, изплювам хапчетата в ръка. Отивам в банята и изплаквам уста. Заключвам вратата след себе си и сядам на тоалетната. Опитвам се да рецитирам цифрите на пи. Стигам до петдесет и четвъртата след десетичната запетая. Това е добър знак. Действието на оксетина отслабва.

      Поглеждам в огледалото. Взирам се в очите си, опитвайки да надникна чак до ретините, да сравня фоторецептор с фоторецептор, представяйки си мрежестото им разположение. Обръщам глава наляво и надясно, наблюдавайки как мускулите един по един се напрягат и отпускат. Труден за симулиране ефект.

      Но в лицето ми няма нищо – нищо истинско зад тази повърхност. Къде е болката – онази, която прави любовта истинска, болката на разбирането?

      – Добре ли си, миличка? – казва Брад през вратата на банята.

      Пускам водата от крана, за да наплискам лицето си.

      – Да – казвам. – Ще взема душ. Можеш ли да купиш нещо за хапване от онзи магазин надолу по улицата?

      Давам му нещо, което да му вдъхне увереност. Чувам как врата за стаята се заключва зад него. Затварям крана и отново поглеждам в огледалото, в начина, по който водните капчици се търкалят по лицето ми, търсещи каналите на бръчките ми.

      Пресъздаването на човешкото тяло е чудо. Човешкият ум, от друга страна, е просто шега. Повярвайте ми, знам го.

      * * *

      Не, обяснявахме търпеливо отново и отново с Брад на камерите, не сме създали „изкуствено дете“. Не това е било намерението ни и не това сме направили. Даваме възможна утеха на скърбящите майки. Ако се нуждаете от Айми, ще разберете.

      Понякога вървях по улицата и виждах жени, внимателно притискащи вързопи в ръцете си. И понякога разбирах, отвъд всякакво съмнение, по звука от плача, по начина, по който се протягаше ръчичката. Вглеждах се в лицата на жените и получавах утеха.

      Смятах, че съм го надживяла, че съм се възстановила от процеса на скръбта. Бях готова да започна нов, по-голям проект, който наистина щеше да удовлетвори амбициите ми и да покаже уменията ми пред света. Бях готова да продължа с живота си.

      За разработката на Тара ми трябваха четири години. Работех върху нея в пълна тайна и едновременно с това създавах други кукли, които да се продават. Физически Тара изглеждаше като петгодишно момиченце. Скъпите пласткожа и синтгел с качество от порядъка, използван за трансплантации, й придаваха неземен, ангелски вид. Очите й бяха тъмни и бистри, и можеше да се вглеждаш в тях завинаги.

      Така и не довърших двигателния апарат на Тара. Като се обръщам назад, това вероятно е за добре. За временен заместител по време на фазата за разработка използвах апарата за лицево изражение, който ми бяха пратили ентусиастите, занимаващи се с Кимбърли в Медийната лаборатория на Масачузетския технологичен институт. Подобрена с доста повече микродвигатели отколкото имаше Кимбърли, щеше да може да върти глава, да премигва, да набръчква носле и да генерира хиляди убедителни лицеви изражения. Под кръста беше парализирана.

      Ала умът й, о, умът й.

      Използвах най-добрите квантови процесори и най-добрите твърдотелни матрици за памет за работата на многослойни, многоканални неврални мрежи. Прибавих и Станфордската семантична база от данни с някои собствени модификации. Програмното осигуряване беше самата красота. Истинско произведение на изкуството. Само информационният модел ми отне над шест месеца.

      Учех я кога да се усмихва и кога да се мръщи, как да говори и как да слуша. Всяка вечер анализирах активационните графики за ключовите позиции в невралните мрежи, опитвайки да разкрия и разреша проблемите още преди да са възникнали.

      Брад дори не зърна Тара, докато тя беше още в период на разработка. Беше прекалено зает в опити да овладее щетите от Айми, а по-късно – с продажбите на новите кукли. Исках да го изненадам.

      Сложих Тара в инвалидна количка и казах на Брад, че е дъщеря на познат. Тъй като имах спешни задължения, които да свърша, дали би могъл да й прави компания, докато отсъствам за няколко часа? Оставих ги в моя кабинет.

      Когато два часа по-късно се върнах, заварих Брад да й чете от Пражкия Голем: „Стани – каза великият равин Льов. – Отвори очи и говори като истински човек!“

      Типично за Брад, помислих си. Имаше чувство за ирония.

      – Добре – прекъснах го. – Много смешно. Схванах. Е, колко време ти трябваше?

      Той се усмихна на Тара:

      – Ще довършим някой друг път – каза й. А после се обърна към мен: – Колко време ми трябваше за какво?

      – За да се сетиш.

      – Да се сетя какво?

      – Стига шеги – рекох аз. – Наистина, кое я издаде?

      – Издаде какво? – попитаха едновременно Брад и Тара.

      * * *

      Нищо, което Тара кажеше или направеше, не можеше да ме изненада. Можех да предскажа всичко, което ще произнесе, още преди да го е сторила. Все пак бях програмирала всичко в нея и знаех съвсем точно как се променят невралните й мрежи след всяко взаимодействие.

      Никой друг обаче не подозираше каквото и да е. Това трябваше да ме въодушевява. Куклата ми издържаше на Теста на Тюринг в реални условия. Но бях изплашена. Алгоритмите правеха за смях интелигентността и сякаш никой не го разбираше. Сякаш никой дори не го бе грижа.

      След седмица най-накрая съобщих новината на Брад. След първоначалния шок беше повече от радостен (както и предполагах).

      – Фантастично – каза той. – Вече не сме просто компания за играчки. Можеш ли да си представиш нещата, които ще постигнем с нещо такова? Ще станеш знаменита, наистина знаменита!

      Не спираше да бъбри за потенциалните приложения. Сетне забеляза мълчанието ми.

      – Какво има?

      Така че му разказах за Китайската стая.

      Философът Джон Сърл имал навика да изправя изследователите в областта на изкуствения интелект пред следния ребус. Да си представим стая, казвал той, голямо помещение, пълно с прилежни чиновници, които са много добри в следването на заповеди, но говорят единствено на английски. В тази стая постъпва постоянен поток от карти с изписани върху тях странни символи. В отговор чиновниците трябва да рисуват други странни символи на празни карти и да изпращат тези карти вън от стаята. За да го постигнат, чиновниците разполагат с огромни книги, пълни с правила на английски като следното: „Когато видите карта с една хоризонтална завъртулка, последвана от карта с две вертикални завъртулки, нарисувайте триъгълник на празна карта и я подайте на чиновника вдясно от вас.“ Правилата не съдържат нищо относно онова, което могат да значат символите.

      Както се оказва, картите, идващи в стаята, са въпроси, написани на китайски, а чиновниците, следвайки правилата, съставят разумни отговори на китайски. Ала може ли каквото и да е, свързано с този процес – правилата, чиновниците, стаята като цяло, бурята от деятелност, – да е разбрало и дума китайски? Наречете „процесор“ чиновниците и „програма“ книгите с правила, и ще видите, че Тестът на Тюринг никога няма да докаже каквото и да било, а изкуственият интелект е илюзия.

      Можете обаче да изложите аргумента на Китайската стая и по друг начин: наречете „неврони“ чиновниците, а физическите закони, управляващи каскадите от активиращи потенциали – книгите с правила; как тогава може да се твърди, че някой от нас изобщо „разбира“ нещо? Мисълта е илюзия.

      – Не разбирам – каза Брад. – Какво искаш да кажеш?

      Секунда по-късно осъзнах, че думите му бяха тъкмо онова, което очаквах от него да каже.

      – Брад – произнесох, взирайки се в очите му, искайки да разбере. – Страх ме е. Ами ако и ние сме същите като Тара?

      – Ние? Имаш предвид хората? За какво говориш?

      – Ами ако – казах аз, борейки се да открия думите – ден след ден просто следваме алгоритъм? Ами ако мозъчните ни клетки просто отсяват едни сигнали от други? Ами ако изобщо не мислим? Ами ако думите ми към теб сега са просто предопределен ответ, резултат от безмозъчна физика?

      – Елена – каза Брад, – позволяваш на философията да пречи на реалността.

      Имам нужда от сън, помислих си, усещайки безнадеждност.

      – Мисля, че имаш нужда от малко сън – каза Брад.

      * * *

      Подадох парите на момичето с количката, докато в същия момент тя ми подаваше кафето. Взрях се в момичето. Изглеждаше толкова уморена в осем сутринта, че уморяваше и мен.

      Трябва ми ваканция.

      – Трябва ми ваканция – каза тя и въздъхна пресилено.

      Минах покрай бюрото на рецепционистката. Добро утро, Елена.

      Кажи нещо различно, моля те. Стиснах зъби. Моля.

      – Добро утро, Елена – каза тя.

      Пред работната кабинка на Огдън спрях. Той беше структурният ни инженер. Времето, снощния мач, Брад.

      Той ме забеляза и се изправи:

      – Хубаво време днес, а? – Избърса потта от челото си и ми се усмихна. Тичаше за здраве до работа. – Гледа ли мача снощи? Най-добрата стрелба, която съм виждал през последните десет години. Невероятно. Хей, дошъл ли е вече Брад? – На лицето му бе изписано очакване да последвам сценария, успокоителната рутина на живота.

      Алгоритмите протичаха по предварително зададените си трасета, а мислите ни следваха една след друга, също толкова механично и предсказуемо, колкото планетите по техните орбити. Часовникарят беше часовник.

      Побягнах към офиса си и затворих вратата след мен, без да обръщам внимание на изражението върху лицето на Огдън. Отидох до компютъра и започнах да изтривам файлове.

      – Здрасти – каза Тара. – Какво ще правим днес?

      Изключих я толкова бързо, че счупих нокът на хардуерния прекъсвач. Захванах се за работа с отверка и клещи резачки. След известно време се прехвърлих на чук. Извършвах ли убийство?

      Брад нахлу през вратата.

      – Какво правиш?

      Вдигнах очи към него, вдигнала чук за поредния удар. Исках да му кажа за болката, за ужаса, който разтваряше бездна навсякъде около мен.

      В очите му не успявах да открия онова, което исках да видя. Не успявах да видя разбирането.

      Замахнах с чука.

      * * *

      Точно преди да ме освидетелства, Брад бе направил опит да постигне разбиране с мен.

      – Това просто обсебеност – каза той. – Хората винаги са асоциирали ума с поредната технологична мода на деня. Когато са вярвали във вещици и духове, смятали, че в мозъка има малко човече. Когато се сдобили с механични станове и автоматични пиана, вярвали, че мозъкът е машина. Когато дошли телеграфите и телефоните, оприличавали мозъка на мрежа от жици. Сега ти пък си мислиш, че мозъкът е компютър. Преодолей го. Това е илюзията.

      Проблемът беше, че знаех, че ще каже тъкмо това.

      – Въртиш се в кръг – каза той, а в гласа му се усещаше поражението. – Просто се въртиш в собствения си ум.

      Затворени кръгове в алгоритъма ми. Програмни ЗА и ДОКАТО.

      – Върни се при мен. Обичам те.

      Какво друго можеше да ми каже?

      * * *

      Най-после сама в банята на странноприемницата, поглеждам надолу към ръцете си, към вените, минаващи под повърхността на кожата. Притискам ръце една към друга и усещам пулса си. Коленича. Моля ли се? Плът и кост и добро програмно осигуряване.

      От студените плочки на пода коленете ме болят.

      Болката е истинска, мисля си. Няма алгоритъм за болката. Поглеждам към китките си и белезите ме стряскат. Всичко това е така познато, сякаш съм го правила и преди. Хоризонталните белези, грозни и розови като червеи, ме порицават за провала. Бъгове в алгоритъма.

      Онази нощ отново изплува в спомените ми: кръвта навсякъде, тревожният вой, д-р Уест и медицинските сестри, които ме задържат неподвижна и превързват китките ми, а сетне и Брад, който се взира надолу към мен с лице, изопачено от изпълнена с неразбиране скръб.

      Трябваше да се справя по-добре. Артериите са скрити надълбоко, защитени от костите. Прорезите трябва да са вертикални, ако наистина ти се иска. Това е правилният алгоритъм. Има рецепта за всичко. Този път ще бъде както трябва.

      Отнема известно време, но най-сетне започвам да чувствам сънливост.

      Щастлива съм. Болката е истинска.

      * * *

      Отварям вратата на стаята си и включвам осветлението.

      Светлината активира Лора, която седи върху тоалетната масичка. Тази навремето беше демонстрационен модел. От известно време не е почиствана от прахта и роклята й изглежда парцаливо. Главата й се завърта, за да проследи движението ми.

      Обръщам се. Тялото на Брад е неподвижно, но виждам сълзите в очите му. Плачеше по време на цялото мълчаливо пътуване до дома от Сейлъм.

      Гласът на съдържателя не спира да се върти в кръг в главата ми:

      – А, веднага разбрах, че нещо не е наред. Тук се е случвало и преди. На закуска ми се стори, че нещо я тревожи, а когато се върнахте, сякаш не беше на този свят. Щом чух, че водата се стича толкова дълго време по тръбите, веднага изтичах горе.

      Значи бях толкова предсказуема.

      Поглеждам Брад и вярвам, че изпитва огромна болка. Вярвам го с цялото си сърце. Но все още не изпитвам нищо. Между нас има пролом, така широк, че не мога да почувствам болката му. Нито пък той моята.

      Ала моите алгоритми все още работят. Сканирам за точните думи, които да кажа.

      – Обичам те.

      Той не отговаря. Раменете му се надигат, веднъж.

      Обръщам се. Гласът ми отеква в празната къща, отскача от стените. Звуковите рецептори на Лора, колкото и да са стари, засичат ехото. Сигналите протичат през каскадните оператори АКО. Циклите на ИЗПЪЛНИ се въртят и танцуват, докато тя прави заявка към базата от данни. Двигатели жужат. Синтезаторът се активира.

      – И аз те обичам – казва Лора.
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      "Начало, край"

      Марио Георгиев



      Белите необятни пухкави облаци се стелеха като огромни парцали и се обвиваха едни в други, излъчвайки вълни на спокойствие. Формите, които образуваха, се претрупваха една през друга, преминавайки през загатнати древни дракони до грозно изобразени грънци. Движеха се постоянно подухвани от вятъра, обгърнати от спокойния си вечно син похлупак. Движението им някак оставаше лениво и от време на време пропускаха златистата слънчева светлина, която беше и благословия, и проклятие. Благословия, защото я даряваше с топлина и спокойствие, но всъщото време проклинаше, защото осветяваше бойното поле. Връщаше я в суровата реалност, изпълнена с наситени оттенъци на звуци от удар на желязо в желязо, безкрайни крясъци на болка и гняв, на раздаващи се команди, трясъци на отбити магии, разбити във въздуха огромни камъни, стоварващи парчетата си върху войниците както и на свистенето, което я заобикаляше.

      Беше свикнала с тази гледка вече трета седмица, но всеки път щом за секунда погледнеше спокойното небе, за няколко мига усещаше желанието си всичко най-после да свърши. Да спре да вижда реката от кръв, която всеки ден се разливаше в изобилие там, където двете армии се стягаха в смъртоносна борба, да не вижда ранените, които не спираха стоновете си от неизлекувалите се рани. Не искаше и непрекъснато да се натъква на откъснати крайници или изрязани, понеже са били загнили. Не искаше ... това.

      Няколкото мига изтекоха и тя се върна в горчивата реалност, оставяйки всяко чувство дълбоко заровено в себе си. Прегърна магическата си мараня и без да мисли завъртя магическо заклинание за отрязване и го запрати към все още заформящия се огнен стълб между редиците на пехотинците.

      Тя, командирът и петте други магьосника стояха на билото и от там хем регулираха стратегията си, хем защитаваха армията си от магии. Срещу тях имаше поне двойно повече магьосници, но както Клиндий Велики беше казал: „Създаването е лесно, разрушаването още по-лесно”. Това правеха и те самите, само отбиваха, скастряха или променяха магиите на врага. Засега успяваха да ги задържат без големи пропуски, но все повече се усещаше как умората във всички пристъпваше със ситните си крачки и отмиваше всяка капка енергия.

      Командирът издаде специалната си заповед и му доведоха коня. Яхна го и отиде да се присъедини към конните единици. Дори в него усещаше... отби още една магия... умората, която се беше натрупала от почти неспирната битка.

      Враговете им се бяха появили няколко дни след като се стопиха снеговете и от тогава всичко сякаш се превърна в ад. Минаха три седмици, които сякаш се проточиха като години. Това вече влияеше и на силата на магиите, които можеха да правят, защото това, което го извличаха като сила, винаги е било пръсната енергия на хората около тях, а тя намаляваше с всеки изминал час.

      Изведнъж отекнаха барабани с постоянен ритъм. Значи най-накрая се започваше тактиката, която никога не бяха тествали, но с която се надяваха да постигнат успех. Рискът наистина беше неспорен, но останалото беше само да чакат да бъдат убити постепенно.

      Посегна да издърпа сила колкото се може повече, за да се приготви, и усети сухия кладенец, който представляваше армията под тях. Всяка капка енергия се беше сгънала и впила в телата на войниците, давайки им шанс да стоят все още на краката си. Погледна небето, спокойствието я обгърна отново за секунда омаяна от природната красота и усети кладенеца как постепенно започна да се пълни. Първо бяха малки струйки, които преминаха в ширнали отвсякъде дупки, и накрая се превърнаха в проливни реки, които никога не беше усещала. Нещо, което никой магьосник на този свят не беше усещал. Заграби тази луда енергия и я изля като огромна вълна през себе си точно когато барабаните внезапно промениха ритъма си. Всички предни линии почти залегнаха прикрити от щитовете си. А тези отзад с опънати лъкове изстреляха страховит залп над главите им, поваляйки първите линии от нападатели. След което всички се хвърлиха напред в безумен щурм.

      Вълната, която отпусна, първо се пропи в колегите ѝ отзад и те замятаха лудо магии като преродени. След което премина и през войниците, ранените се размърдаха препълнени с енергия и сила, отслабените предни и задни линии бяха като преродени, сякаш току-що се бяха събудили от сън, и приливът на енергия отнесе със себе си цялата им умора и я стовари върху враговете им.

      Усети как се унася и пада на земята, която сякаш беше изгнила, а на няколко крачки от нея забеляза едно едвам покълнало цвете, което след още няколко дни щеше да покаже първите си цветове. Усмихна се на себе си. защото вече не командваше тялото си. Мисъл за начало и край потръпна за последен път. Пролетта беше начало и край и сега тя самата положи ново начало на ползването на магията. На свой ред началото беше поставило и нейния край. Клепачите ѝ се затвориха и душата ѝ яхнала вълната продължи да обикаля света.
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      Хора от пясък и шлака

      Paolo Bacigalupi

      I-ва част



      – Вражеско движение! Навътре в периметъра! Покрийте периметъра!

      Махнах очилата за сетивна симулация, вече кипящ от адреналин. Виртуалният градски пейзаж, който се канех да срина, изчезна, заменен от залата за наблюдение с многобройните гледки към минните дейности на СисКо. На един от екраните червената фосфоресцираща следа на нарушител се плъзгаше през картата на местността. Гореща като капка кръв светлинка се стичаше по пътя си към Шахта 8.

      Яак вече беше излязъл.

      Хукнах за екипировката и се сблъсках с него в стаята с оборудването, точно когато бе награбил един TС-101, като блъскаше и навличаше бойния екзоскелет върху татуираното си тяло. Надипли калъфите на патрондашите върху масивните си рамене и се затича към външните шлюзове. Преборих се със собствения си екзоскелет, извадих моя 101 от мястото му, проверих заряда и последвах Яак.

      Лиса вече беше в ХЕВ-а1, турбодвигателите му виеха като банши, докато люкът се отваряше. Постовите кентаври насочиха оръжията си към мен, после се отпуснаха, щом информацията приятел/враг се разля по челните им дисплеи. Хукнах през тармакадама с кожа, настръхнала под напорите на ледения вятър на Монтана и реактивната струя на двигателите Хинтаса Марк V. Над главата ми облаците светеха в оранжево от светлината на минните ботове на СисКо.

      – Хайде, Чен! Движи се! Бързо! Бързо!

      Потънах в търбуха на Ловеца и той скочи в небето. Наклони се, хвърляйки ме срещу стената, след това двигателите увеличиха оборотите си и Ловецът се втурна напред. Люкът се затвори. Вятърът навън продължаваше да вие глухо. Преборих се бързо с пашкула за летене и надникнах над раменете на Яак и Лиса към пейзажа отвъд.

      – Добра ли беше играта? – попита Лиса.

      Намръщих се.

      – Бях на път да спечеля. Стигнах до Париж.

      Преминахме през мъглите над водосборните езера, плъзгайки се на педи над водата, и се ударихме в отсрещния бряг. Ловецът се наклони, докато софтуерът за антисблъсък ни издърпваше от неравния терен. Лиса пое контрола и пришпори кораба пак надолу към пръстта, докарвайки ни толкова ниско, че можех да достигна и провлача ръце по разровения сипей, докато профучавахме над него.

      Алармите виеха. Яак ги изключи, докато Лиса спускаше Ловеца по-ниско. Пред нас се извиси хребетът на един овал и разкъртвайки повърхността му, се изсипахме изключително гадно в долината зад него. Двигателите потрепериха, когато Лиса ги форсира до краен предел. Профучахме над още един хребет. Пред нас, чак до хоризонта, се простираха силуетите на изпочупените от рудниците планини. Отново се потопихме в мъглата и се плъзнахме ниско над друго водосборно езеро, оставяйки развълнувана следа в мътните златисти води.

      Яак преглеждаше скенерите на Ловеца.

      – Хванах го – ухили се той. – Движи се, но бавно.

      – Контакт след минута – каза Лиса. – Не предприема никакви ответни действия.

      Гледах нарушителя на проследяващите екрани, тъй като те показваха данни в реално време чрез сателитите на СисКо.

      – Това дори не е замаскирана цел. Можеше да пуснем минито върху него от базата, ако знаехме, че няма да си играем на криеница.

      Можеше да завършиш играта си – каза Лиса.

      – Все още можем да го ударим – предложи Яак.

      Поклатих глава.

      – Не, нека му хвърлим един поглед. Ако го изпарим, няма да ни остане нищо, а Бънбаум ще иска да знае за какво сме използвали Ловеца.

      – Тридесет секунди.

      – Нямаше да му пука, ако някой не беше взел Ловеца за разходка и до Канкун.

      Лиса сви рамене:

      – Исках да поплувам. Трябваше да направя или това, или да ти изтръгна капачките на коленете.

      Ловецът се хвърли към друг ред от хребети.

      Яак наблюдаваше монитора си.

      – Целта се отдалечава. Все още се движи бавно. Ще я хванем.

      – Петнадесет секунди до спускането – каза Лиса.

      Махна предпазния колан и остави Ловеца на софтуера. Всички се спуснахме към люка, когато ХЕВ-ът рязко се изстреля нагоре в небето. Автопилотът отчаяно бързаше да се отдалечи от крещящата опасност на скалите под корема си.

      Изсипахме се през люка – един, двама, трима, падащи като същински Икар. Блъснахме се в земята със стотици километри в час. Екзоскелетите ни се пръснаха като стъкло, хвърляйки парченцата си към небето. Късовете пърхаха около нас, черни метални венчелистчета, поглъщащи радара и инфрачервените детектори на врага, докато ние се търкаляхме, блъскайки се и неспособни да спрем, по калния сипей.

      Ловецът се издигна над билото с пищящи двигатели: ярка мишена. С мъка се изправих и побягнах към хребета, а краката ми се местеха механично през жълтата отпадъчна кал и парцали от пожълтял сняг. Зад мен, със строшени ръце, бе паднал Яак. Парченцата от екзоскелета му бележеха пътя, по който се бе изтъркалял – дълга следа от черен блестящ метал. Лиса лежеше на стотина метра. Бедрената й кост стърчеше от нея като ярък бял удивителен знак.

      Стигнах до върха и се загледах надолу към долината.

      Нищо.

      Набрах настройките за увеличение на шлема си. Еднообразните склонове на още купища остатъци от руда се простираха под мен. Скални блокове, някои от които по-големи от кораба, някои напукани и разбити от силните експлозиви, отделяха район с нестабилни жълти шисти и фин пясък от отпадъчните материали от дейността на СисКо.

      Яак се примъкна до мен, последван миг по-късно от Лиса. Крачолът на летателния й костюм бе разкъсан и окървавен. Тя избърса жълтата кал от лицето си и я изяде, докато изучаваше долината долу.

      – Нещо?

      Поклатих глава:

      – Все още нищо. Как си?

      – Вече добре.

      Яак вдигна ръка:

      – Там!

      Долу в долината нещо бягаше, подгонено от Ловеца. Подхлъзна се по брега на плиткия поток, лепкав от отпадъчната киселина. Корабът го подкара към нас. Нищо. Никакъв ракетен огън. Никаква разтопена маса. Просто бягащо създание. Купчина сплъстена козина. Четири крака. Цялото опръскано с кал.

      – Някакъв биопродукт? – зачудих се.

      – Няма никакви ръце – промърмори Лиса.

      – И оборудване също.

      Яак промърмори:

      – Що за откачен извратеняк би направил био-нещо без ръце?

      Огледах върховете на околните хребети

      – Примамка, може би?

      Яак провери данните на скенера си, събрани от по-агресивния инструментариум на Ловеца.

      – Не мисля. Можем ли да вдигнем Ловеца по-високо? Искам да поогледам наоколо.

      По заповед на Лиса Ловецът се издигна, позволявайки на сензорите си по-пълен обхват. Воят на турбовитлата му стана приглушен, когато набра височина.

      Яак изчака, докато повече данни се появят на челния му дисплей.

      – Не, нищо. Няма нови сигнали от някоя от станциите в периметъра също. Сами сме.

      Лиса поклати глава:

      – Чисто и просто трябваше да му пуснем минито от базата.

      В долината под нас стремителният бяг на био-нещото забави до тръс. Изглеждаше така, сякаш не знае за нас. Щом приближи още, успяхме да го разгледаме по-добре: рошаво четириного с опашка. Настръхналата козина висеше от краката му като украса, гарнирана с буци отпадъчна кал. Беше нашарена от киселините на водосборните езера, все едно съществото беше преминало през потоци урина.

      – Доста грозен биопродукт – казах.

      Лиса преметна своя 101 през рамо.

      – Като приключа с него, ще е биостопилка.

      – Чакай! – каза Яак. – Не го стапяй!

      Лиса погледна раздразнено към него.

      – Какво?

      – Не е никакъв биопродукт – прошепна Яак. – А куче.

      Той се изправи внезапно и скочи на склона, тичайки стремглаво надолу по сипея към животното.

      – Чакай! – обади се Лиса, но Яак вече бе напълно незащитен и очертанията му се размиха от набраната скорост.

      Животно хвърли един поглед на Яак, скимтейки и ръмжейки, когато той се спусна с рев надолу по склона, после се обърна и побягна. Не беше достоен противник за Яак. Половин минута по-късно беше изпреварил животното.

      Лиса и аз се спогледахме.

      – Е – каза тя, – ужасно бавно е, ако е био-нещо. Виждала съм кентаври, които ходят по-бързо.

      Когато настигнахме Яак и животното, Яак вече го беше сгащил в едно глухо дере. Животното стоеше в центъра на канавката, по която се отцеждаха утаечните води, треперещо, ръмжащо и оголило зъбите си към нас, докато го ограждахме. Опита се да си пробие път, но Яак лесно го задържа в кръга.

      Отблизо животното изглеждаше още по-жалко, отколкото от разстояние – около тридесет килограма ръмжаща краста. Лапите му бяха разранени и окървавени, с откъснати, висящи парчета от кожа, разкриващи гноясалите изгаряния от химикали отдолу.

      – Проклет да съм! – поех си дъх аз, гледайки животното. – Наистина изглежда като куче.

      Яак се ухили:

      – Все едно да откриеш шибан динозавър.

      – Как е възможно да живее тук? – Ръката на Лиса обходи хоризонта. – Няма от какво да живее. Трябва да е модифицирано. – Тя го огледа внимателно, а после погледна Яак. – Сигурни ли сте, че нищо не идва в периметъра? Че не е някакъв вид примамка?

      Яак поклати глава.

      – Нищо. Нито звук.

      Наведох се към съществото. То оголи зъбите си, раззинало уста с омраза.

      – Доста добро попадение. Може би това е нещо истинско.

      Яак каза

      – О, да, истинско е сто процента. Виждал съм куче в зоологическата градина веднъж. Казвам ви, това е куче.

      Лиса поклати глава:

      – Невъзможно. Щеше да е мъртво, ако беше истинско куче.

      Яак само се ухили и също поклати глава.

      – Няма начин. Погледни го. – Той се протегна да разгърне козината на главата на животното, така че да можем да видим муцуната му.

      Животното се хвърли и зъбите му потънаха в ръката на Яак. Стисна я силно, ръмжейки, докато Яак се взираше в съществото захапало плътта му. То дръпна главата си назад и напред, опитвайки се да откъсне ръката му. Кръв бликна около муцуната му, когато зъбите откриха артериите.

      Яак се засмя. Кървенето спря.

      – По дяволите. Гледайте сега. – Той вдигна ръка, а животното увисна цялото, ръмжейки, увиснало напълно над повърхността на потока. – Имам си домашен любимец.

      Кучето се залюля на здравата като клон ръка на Яак. Опита се да я стисне още веднъж, но тъй като беше увиснало над земята движенията му вече не постигаха нищо. Дори Лиса се усмихна.

      – Сигурно е гадно да се събудиш и да разбереш, че си на края на еволюционната верига.

      Кучето изръмжа, избрало да продължи да виси.

      Яак се засмя и извади ножа си от мономол2:

      – Хайде, кученце. – После отряза ръката си, оставяйки я в устата на обърканото животно.

      Лиса вдигна глава.

      – Мислиш ли, че бихме могли да изкараме някакви пари от него?

      Яак наблюдаваше как кучето поглъща отрязаната му ръка:

      – Четох някъде, че са използвали кучетата за храна. Чудя се, какви ли са на вкус.

      Проверих часа на дисплея си. Вече бяхме загубили един час в упражнение, което не ни даваше никакви бонуси.

      – Взимай си кучето, Яак, и да се качваме на Ловеца. Няма да го ядем, преди да се обадим на Бънбаум.

      – Той най-вероятно ще го обяви за собственост на компанията – изсумтя Яак.

      – Да, всеки път едно и също. Но ние все пак трябва да докладваме. Щом така и така не му пуснахме ядрената бомба, поне можем да запазим доказателството.

      * * *

      За вечеря ядохме пясък. Навън, извън сигурността на бункера, минните роботи боботеха наляво и надясно, разкъсвайки още по-надълбоко земята, превръщайки я в каша от отпадъци. Киселината, отделяща се от скалите, оставаше като новообразували се езера, щом достигнеха подпочвените води, а натрупаните от тях планини от изхабена почва надхвърляха триста метра височина. Бе успокояващо да чувам машините, кръстосващи назад и напред по цял ден. Само ти и ботовете, и печалбата, а ако нищо не се взриви, докато си на смяна, винаги има приличен бонус.

      След вечеря седнахме заедно и подсилихме кожата на Лиса, имплантирайки остриета по крайниците й, така че да бъде като бръснач от всички страни. Известно време бе обмисляла ножове от мономол, но беше твърде лесно да си отреже някой крайник по невнимание, а и бяхме загубили достатъчно телесни части, та да допринасяме още. Този вид боклук беше за хора, на които не им се налагаше да работят: естети от Ню Йорк и Калифорния.

      Лиса имаше комплект ДермДекора за наточване. Беше го купила последния път, когато ходихме на почивка, и се бе изръсила доста, за да си вземе него, а не някое от евтините ментета, които се появяваха напоследък. Захванахме се с разрязването на кожата до костта и поставянето на остриетата. Наш приятел в Лос Анджелис заяви, че организирал ДермДекора партита, така че всеки да може да направи своите изменения и да помогне на другите с най-трудно достъпните места.

      Лиса бе направила фосфоресциращия ми гръбнак – сладък ажур от зеленикави десантни светлини, които се стичаха от основата на черепа ми до опашната кост, така че нямах нищо против да й помогна, но Яак, който правеше всичките си модификации само в едно студио за белези и татуировки в Хавай, не бе особено доволен. Беше малко дразнещо, защото плътта й се опитваше да се затвори още преди да нагласим остриета, но в крайна сметка му хванахме цаката и час по-късно вече изглеждаше добре.

      След като приключихме с предните настройки на Лиса, седнахме и я нахранихме. Имах купа с отпадъчна кал, която впръсках в устата й, за да се ускори процесът на интеграция. Когато не я захранвахме, хвърляхме по един поглед към кучето. Яак го беше набутал в импровизирана клетка в единия ъгъл на общата ни стая. Лежеше там все едно бе мъртво.

      – Проверих ДНК-то му. Наистина е куче – каза Лиса.

      – Бънбаум повярва ли ти?

      Тя ми хвърли презрителен поглед.

      – Ти как мислиш?

      Засмях се. От СисКо очакваха отговарящите за тактическата отбрана да бъдат бързи, гъвкави и смъртоносни, но реалността за нашата СОП (Стандартна оперативна процедура) винаги е била една и съща: ядрени бомби за нарушителите, разтопяване на остатъците, така че да не могат да се възстановят, плажове през отпуската. Бяхме независими и надеждни, доколкото можехме да вземаме конкретни тактически решения, но нямаше начин от СисКо да повярват, че войници, превръщащи всичко в шлака, са намерили куче в техните хвостохранилища в планините.

      Лиса кимна.

      – Искаше да знае как, по дяволите, куче би могло да живее тук. После попита защо не сме го хванали по-рано. Попита за какво изобщо ни плаща. – Тя махна падналата върху лицето й къса руса коса и погледна животното. – Трябваше да го стопя.

      – Той това ли иска да направим?

      – Няма го в наръчника. Ще ни се обади пак.

      Изучавах изтощеното животно.

      – Как ли е оцеляло? Кучетата са месоядни, нали?

      – Може би някой от инженерите му е давал месо. Както направи Яак.

      Яак поклати глава:

      – Не мисля. Проклетникът захвърли ръката ми почти веднага след като я вкуси. – Той размърда новото си чуканче, което бързо се възобновяваше. – Не мисля, че сме съвместими с него.

      Попитах:

      – Но можем да го изядем, нали?

      Лиса се засмя и загреба една лъжица отпадъци:

      – Ние може да ядем всичко. Ние сме на върхът на хранителната верига.

      – Странно как така не може да ни яде.

      – Вероятно имате повече живак и олово в кръвта си, отколкото някога е било възможно да има което и да е пре-уивилтек3 животно .

      – Това лошо ли е?

      – Били са отрова.

      – Странно.

      Яак каза:

      – Мисля, че може да съм го счупил, когато го слагах в клетката. – Той се вгледа сериозно в животното. – Не се движи както преди. И чух как нещо изщрака, когато го натиквах вътре.

      – Е, и?

      Яак сви рамене:

      – Не мисля, че ще се излекува.

      Кучето изглеждаше някак изтощено. Просто лежеше там, а хълбоците му се повдигаха нагоре-надолу като мехове. Очите му бяха полуотворени, но сякаш не виждаше който и да е от нас. Когато Яак направи рязко движение, то трепна за секунда, но не се изправи. Вече дори не ръмжеше.

      Яак каза:

      – Никога не съм си и помислял, че едно животно може да бъде толкова крехко.

      – Ти също си чуплив. Не е чак такава изненада.

      – Да, но му счупих само няколко кости, а вижте го сега. Просто лежи там и диша тежко.

      Лиса се намръщи замислено:

      – Не се лекува. – Тя скочи тромаво, изправи се на крака и отиде да надникне в клетката. Гласът й бе развълнуван: – Това наистина е куче. Точно каквото трябва да бъде. Може да му отнеме седмици, за да се излекува. Една счупена кост, и е дотам.

      Тя протегна ръката си бръснач в клетката и сряза тънка резка върху пищяла му. От нея засълзи кръв и продължи да се стича. Минаха минути, преди да започне да се съсирва. Кучето лежеше неподвижно и задъхано, изтощено до крайност.

      Лиса се разсмя:

      – Трудно ми е да повярвам, че някога сме живели толкова дълго, че да еволюираме от това нещо. Ако отрежеш краката му, няма да се израснат отново. – Тя наклони очаровано глава. – Деликатно, като скала. Чупиш я и никога не се възстановява. – Протегна се да погали сплъстената козина на животното. – Толкова е лесно да го убиеш, колкото и Ловеца.

      Комутаторът иззвъня. Яак отиде да отговори.

      Двамата с Лиса се втренчихме в кучето, личното ни прозорче към праисторията.

      Яак се върна в стаята.

      – Бънбаум изпраща спешно биолог, за да го погледне.

      – Искаш да кажеш, биоинженер – поправих го аз.

      – Не. Биолог. Бънбаум каза, че те изучават животните.

      Лиса седна. Провери остриетата си, за да види дали може да разхлаби нещо, като го почукваше:

      – Ето ти една безперспективна професия.

      – Предполагам, че ги отглеждат от ДНК-а. Изследват как реагират. Поведението им, подобни глупости.

      – Кой ги наема?

      Яак сви рамене:

      – Във Фондацията „Пау“ работят трима. Момчета, изучаващи произхода на живота. Този е от тях. Муши-нещо-си. Не му разбрах името.

      – Произхода на живота?

      – Разбира се, сещаш се, онова, което ни кара да тиктакаме? Каквото ни прави живи. Такива неща.

      Излях шепа отпадъчна кал в устата на Лиса. Тя я излапа с благодарност.

      – Калта ни кара да тиктакаме – казах.

      Яак кимна към кучето:

      – Не и кучето

      Всички погледнахме кучето.

      – Трудно е да се каже какво го кара да тиктака.


      (КРАЙ НА I ЧАСТ)
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      Хора от пясък и шлака

      Paolo Bacigalupi

      II-ра част





      Лин Мушараф беше нисък мъж с черна коса и гърбав нос, който властваше над лицето му. Беше издълбал кожата си със спираловидни шарки от светещи импланти, така че се открои като кобалтови спирали в мрака, когато скочи от чартърния ХЕВ.

      Кентаврите подивяха заради посетителя без разрешение и го обградиха точно пред кораба му. Скупчиха се върху му и ДНК-комплекта му, душейки го, сканирайки куфара му, насочвайки с ръмжене 101-тата си към светещото му лице.

      Оставих го да се поизпоти за около минута, преди да им викна да се махат. Кентаврите се отдръпнаха, ругаейки и обикаляйки в кръг, но не го стопиха. Мушараф изглеждаше разтърсен. Не го винях. Страховити чудовища са: по-големи и по-бързи от човек. Поведенческите им части ги правят зли, ъпгрейдите за разум им осигуряват интелект за работа с военно оборудване, а базисният им борба/полет отклик е толкова понижен, че знаят само как да атакуват, когато са застрашени. Виждал съм наполовина разтопен кентавър да разкъсва човек на парчета с голи ръце и след това да се присъединява към щурмуването на укрепленията на врага на билото, влачейки напред цялото си разтопено тяло само на ръце. Чудесни същества, които да имаш зад гърба си, когато стане напечено.

      Изведох Мушараф от гъчканицата. На тила му премигваше пълен комплект от допълнения към паметта: дебела тръба за обработка на данни, насочена директно към мозъка и без защита от удари. Кентаврите биха могли да го накарат да млъкне с един силен удар отзад. Кортексът му можеше и да порасне отново, но след това никога нямаше да бъде същият. Гледайки тези мигащи, утроени перки на интелекта, надиплени на задната част на главата му, бихте могли да кажете, че е типичен лабораторен плъх. Само мозък, без инстинкт за оцеляване. Не бих си сложил мемо-добавки в главата, дори и за троен бонус.

      – Хванали сте куче? – попита Мушараф, когато се озовахме извън обсега на кентаврите.

      – Така мислим.

      Поведох го надолу в бункера, покрай оръжейните ни стелажи и товарните зали към общата стая, където беше кучето. То погледна нагоре към нас, когато влязохме; най-сериозното му движение, откакто Яак го сложи в клетката.

      Мушараф се спря и се втренчи.

      – Забележително.

      Коленичи пред клетката на животното и отключи вратата. Протегна шепа гранули. Кучето се завлачи напред. Мушараф се отдръпна, отваряйки му пътя към стаята, а животното го последва вдървено и предпазливо, душейки след гранулите. Зарови муцуната си в кафявата му ръка, хъркайки и поглъщайки гранулите.

      Мушараф погледна нагоре.

      – И сте го намери в хвостохранилищните ями?

      – Точно така.

      – Забележително.

      Кучето довърши гранулите и задуши дланта му за още. Мушараф се засмя и се изправи.

      – Няма повече. Не и сега.

      Отвори ДНК-комплекта си, извади спринцовка за проба и я забоде в тялото му. Кухината й се изпълни с кръв.

      Лиса наблюдаваше.

      – Говориш му?

      Мушараф сви рамене.

      – Навик.

      – Но то няма съзнание.

      – Да, така е, но обича да чува гласове.

      Спринцовката се напълни. Той я извади, махна пълната с кръв камера и я сложи в комплекта. Софтуерът за анализ примигна съживен и кръвта изчезна във вътрешността на комплекта с меко вакуумно свистене.

      – Откъде знаеш?

      Мушараф отново сви рамене.

      – Това е куче. Кучетата са такива.

      Всички го изгледахме изпод вежди. Той стартира тестовете на кръвта, тананикайки си фалшиво докато работеше. ДНК-комплектът му писукаше и грачеше. Лиса го гледаше как пуска тестовете, очевидно ядосана, че СисКо са изпратили лабораторен плъх да провери нещо, което тя вече бе направила. Раздразнението й бе разбираемо. И кентавър би могъл да направи тези тестове.

      – Изумен съм, че сте намерили кучето във вашите изкопи, – измърмори Мушараф.

      Лиса каза:

      – Щяхме да го разтопим, но Бънбаум не ни позволи.

      Мушараф я изгледа.

      – Колко сдържано от ваша страна.

      Лиса вдигна рамене.

      – Заповеди.

      – Все пак, сигурен съм, че термичното ви оръжие е било силно изкушение. Колко мило от ваша страна да не стопите умиращото от глад животно.

      Лиса се намръщи подозрително. Започнах да се тревожа, че може да разкъса Мушараф. Беше си достатъчно луда и без някой да й говори снизходително. Допълненията на паметта отзад на главата му бяха ужасно примамлива мишена: едно плясване, и лабораторният плъх е дотук. Чудех се дали ако го хвърлехме в някое водосборно езеро, някой щеше да забележи липсата му. Някакъв си биолог, за Бога.

      Мушараф се обърна към ДНК комплекта си, очевидно без да усеща опасността.

      – Знаете ли, че в миналото хората са вярвали, че трябва да сме състрадателни към всичко на Земята? Не само към себеподобните, но и към всички живи същества?

      – Е и?

      – Надявам се, че ще се смилиш над един глупав учен и няма да ме осакатиш днес.

      Лиса се засмя. Отдъхнах си. Окуражен, Мушараф каза:

      – Наистина е забележително, че сте намерили такъв екземпляр насред минните дейности. Не съм чувал за жив такъв от десет или петнадесет години.

      – Веднъж видях един в зоологическата градина – каза Яак.

      – Да, така е, зоологическата градина е единственото място за тях. И лабораториите, разбира се. Все още предоставят полезни генетични данни.

      Разучаваше резултатите от тестовете, кимайки на себе си, докато информацията течеше на екрана.

      Яак се ухили:

      – На кого са притрябвали животни, ако можеш да ядеш камъни?

      Мушараф започна да прибира ДНК-комплекта.

      – Уивилтек. Точно така. Издигнахме се над животинското царство. – Заключи затворения комплект и кимна към нас. – Е, това беше истински поучително. Благодаря ви, че ми позволихте да видя екземпляра ви.

      – Няма ли да го вземеш с теб?

      Мушараф замълча, изненадан.

      – О, не. Не мисля.

      – Не е куче, така ли?

      – О, не, определено е истинско куче. Но какво, за бога, ще правя с него? – Той вдигна флакона с кръв. – Имаме ДНК-то. Не си струва кой знае колко да имаме жив екземпляр. Много скъпо е да бъде поддържан, знаете. Производството на храна за базов организъм е доста сложно. Чисти стаи, въздушни филтри, специално осветление. Пресъздаването на мрежата на живота не е лесно. Далеч по-лесно е да се освободим от него напълно, отколкото да се опитваме да го възпроизвеждаме. – Той погледна към кучето. – За съжаление нашият рунтав приятел няма да преживее уивилтек. Червеите ще го изядат толкова бързо, колкото и всичко останало. Да, а и ще трябва да направим животното от нулата. И наистина, какъв ще е смисълът от това? Биопродукт без ръце?

      Той се засмя и тръгна към ХЕВ-а си.

      Ние се спогледахме. Изтичах след доктора и го хванах пред люка към тармакадама навън. Той се спря на края, за да го отвори.

      – Кентаврите ви познават ли ме вече?

      – Да, всичко е наред.

      – Добре.

      Отвори люка и излезе на студа.

      Последвах го.

      – Чакайте! Какво се предполага, че трябва да правим с него?

      – С кучето? – Докторът се изкачи в ХЕВ-а и започна да си слага колана. Вятър биеше около нас, носейки жилещи песъчинки от хвостохранилищните изкопи. – Върнете го, където сте го открили. Или можете да го изядете, предполагам. Ще бъде истински деликатес. Има рецепти за готвене на животни. Отнемат време, но могат да дадат доста забележителни резултати.

      Пилотът на Мушараф включи турбоперките.

      – Това шега ли беше?

      Мушараф сви рамене и извика над все по-усилващия се писък на двигателите:

      – Трябва да го опитате! То е просто още една част от нашето наследство, атрофирала след уивилтек!

      Дръпна вратата на летателния пашкул, запечатвайки се вътре. Турбодвигателите се въртяха все по-бързо и пилотът ми махна да се отдръпна от обсега им, докато ХЕВ-ът бавно се издигаше във въздуха.

      * * *

      Лиса и Яак не можаха да се споразумеят за това какво да правим с кучето. Имахме протоколи за отработване на конфликти. Като отбор от убийци се нуждаехме от тях. Обикновено консенсусът действаше, но от време на време просто се гмурвахме в конфликта и се придържахме към позициите си, а след това не можеше да се направи много, без някой да бъде заклан. Лиса и Яак се окопаха и след няколко дни спорове, с Лиса заплашваща да сготви нещото посред нощ, докато Яак не гледа, а Яак заплашващ да сготви нея, ако го направи, най-накрая решихме да гласуваме. Аз щях да бия тайбрека.

      – Казвам да го изядем – заяви Лиса.

      Седяхме в стаята за наблюдение, гледайки сателитни снимки на планините от отпадъци и инфрачервените петна на минните ботове, докато раздираха земята. В единия ъгъл обектът на нашата дискусия лежеше в клетката си, довлечен тук от Яак в опит да повлияе на резултата. Той обърна стола си за наблюдение, насочвайки вниманието си далеч от картите на периметъра.

      – Мисля, че трябва да го запазим. Готино е. Старовремско, нали разбирате? Искам да кажа, кой, по дяволите, познава някой, който е имал истинско куче?

      – Кой, по дяволите, ще иска да се занимава с всичко това? – отговори Лиса. – Казвам ви, да опитаме истинско месо.

      Тя направи резка на предмишницата си с остриетата. Прокара пръст по мънистата кръв и ги вкуси, докато раната се затваряше.

      И двамата погледнаха към мен. Зазяпах тавана.

      – Сигурни ли сте, че не можете да решите без мен?

      Лиса се ухили:

      – Хайде, Чен, ти решаваш. Това е находка на групата. Яак няма да се цупи, нали?

      Яак я погледна навъсен.

      Обърнах се към него:

      – Не искам разходите за храната му да са в ущърб на груповите бонуси. Всички се съгласихме, че ще използваме част от тях за нови очила за симулация. Старите ми дойдоха да гуша.

      Яак сви рамене:

      – За мен няма проблем. Мога да платя за него от моите собствени. Просто няма да си правя повече татуировки.

      Облегнах се на стола си, изненадан, след което се обърнах към Лиса:

      – Е, ако Яак иска да плати за него, мисля, че трябва да го задържим.

      Лиса се втренчи в мен, невярваща.

      – Но бихме могли да го сготвим!

      Погледнах към кучето, което лежеше и дишаше тежко в клетката:

      – Нещо като наша собствена зоологическа градина. Харесва ми.

      * * *

      Мушараф и фондацията По ни уредиха доставка на хранителни гранули за кучето и Яак погледна старата база данни за това как да шинира счупените му кости. Купи и филтратор за вода, така че то да може да я пие.

      Мислех, че съм взел добро решение, стоварвайки разходите върху Яак, но изобщо не предвидих усложненията, които дойдоха с немодифицирания организъм в бункера. Нещото сереше по целия под, а понякога не се и хранеше, и се разболяваше без причина, и се възстановяваше бавно, така че всички ние в крайна сметка се озовахме в ролята на бавачки, докато то лежеше в клетката си. Все още очаквах Лиса да му пречупи врата посреднощ, но въпреки че мърмореше, не го уби.

      Яак се опита да действа като Мушараф. Говореше на кучето. Влезе в онлайн библиотеките и прочетете всичко за кучетата от едно време. Как са се движили в глутници. Как хората са ги отглеждали.

      Опитахме се да разберем от какъв точно вид е кучето, но не можахме да установим с голяма точност, а след това Яак откри, че породите кучета могат да се кръстосват помежду си, така че всичко, което можахме да направим, бе да предположим, че е някакъв вид голямо овчарско куче, може би отпред като ротвайлер, а нататък нещо различно, вълк или койот, или от сорта.

      Яак смяташе, че има нещо от койот в него, защото те са били страшно добри в адаптацията, и каквото и да беше нашето куче, трябваше да е също толкова добро в адаптацията, че да се мотае в хвостохранилищните ями. Нямаше подобренията, които ние имахме, и все пак живееше сред скалните киселини. Дори Лиса беше впечатлена.

      * * *

      Бомбардирах систематично Антарктическите рецесионисти, пикирайки ниско, подкарвайки нещастниците все по-далече по протежение на леденото поле. Ако имах късмет, щях да закарам цялото село до изтърбушения шелф и да ги издавя до крак, преди да разберат какво се случва. Отново се спуснах надолу; полетях ниско, без да спирах да стрелям, а после се завъртях далеч от техния ответен огън.

      Беше забавно, но най-вече бе просто начин да убия времето между реалните бомбардировки. Предполагаше се, новите очила са също толкова добри, колкото и аркадите – пълна симулация и обратна връзка, че и преносими на всичкото отгоре. Хората се губеха до такава степен в тях, че имаше случаи, при които се налагаше да ги хранят интравенозно, за да не умрат, докато са вътре.

      Бях на път да потопя маса бежанци, когато Яак изкрещя.

      – Ела бързо! Трябва да видиш това!

      Свалих очилата и се затичах към залата за наблюдения, изпълнен с адреналин. Когато стигнах, открих, че Яак просто си стоеше в центъра на стаята с кучето и се хилеше.

      Лиса влетя секунда по-късно.

      – Какво? Какво има?

      Очите й сканираха картите на периметъра, готови за кръвопролитие.

      Яак се ухили.

      – Гледайте. – Той се обърна към кучето и протегна ръка. – Дай лапа!

      Кучето седна на задницата си и тържествено му подаде лапата си. Яак грейна и разклати лапата му, а после му хвърли шепа гранули. Обърна се към нас и се поклони.

      Лиса се намръщи.

      – Накарай го пак.

      Яак сви рамене и повтори представлението.

      – Мисли ли? – попита тя.

      Яак сви рамене:

      – Знам ли. Можете да го накарате да прави разни неща. Библиотеките са пълни с информация за тях. Поддават се на дресировка. Не като кентавър или нещо подобно, но могат да бъдат научени на малки трикове и ако са от някои определени породи, можете да ги научите и на по-специални номера.

      – Например?

      – Някои от тях са били обучавани да нападат. Или да намират експлозиви.

      Лиса изглеждаше впечатлена.

      – Като ядрени оръжия и подобни?

      Яак сви рамене:

      – Предполагам.

      – Може ли да пробвам? – попитах.

      Яак кимна:

      – Давай.

      Отидох при кучето и протегнах ръка.

      – Дай лапа!

      То протегна лапата си. Настръхнах. Беше все едно да изпращаш сигнали до извънземни. Искам да кажа, очаквате биопродуктът или роботът да изпълняват онова, което поискате. Ей, кентавър, тичай да те взривят. Намери противника. Извикай подкрепления. С ХЕВ-а е същото. Ще направи всичко. Но той е създаден с тази цел.

      – Нахрани го – каза Яак и ми подаде гранулите. – Трябва да му даваш, когато го направи както трябва.

      Подадох му от гранулите. Дългият розов кучешки език облиза дланта ми.

      Протегнах ръката си отново.

      – Дай лапа – казах. То протегна лапата си. Стиснахме си ръцете. Кехлибарените му очи се взираха в мен тържествуващо.

      – Това е супер странно – каза Лиса.

      Аз потръпнах, поклатих глава и се отдръпнах. Кучето ме гледаше, докато се отдалечавам.

      Същата нощ лежах буден на койката си и четях. Бях угасил светлините и само повърхността на книгата блестеше, осветявайки спалнята с меко зелено сияние. Част от купените от Лиса произведения на изкуството блестяха смътно от стените: бронзова висулка на излитащ феникс, със стилизирани пламъци, тлеещи около него; японска картина от дърво на планината Фуджи и още една на село, притиснато под дебели снегове; снимка на нас тримата в Сибир след полуостровната кампания, ухилени и оцелели сред огъня.

      Лиса влезе в стаята. Бръсначите й пробляснаха на мъждивата светлина на книгата – зелени искри, очертаващи крайниците й, докато се движеше.

      – Какво четеш?

      Тя се съблече и се напъха в леглото при мен.

      Вдигнах книгата и зачетох на глас:



      Срежи ме, няма да кървя. Задуши ме, няма да дишам.

      Намушкай ме, застреляй ме, съсечи ме, смачкай ме

      Аз погълнах науката

      Аз съм Бог.

      Един-единствен.



      Затворих книгата и сиянието й угасна. Лиса шумолеше под завивките в тъмнината.

      Очите ми се адаптираха. Тя се взираше в мен.

      – „Мъртвият човек”, нали?

      – Заради кучето.

      – Мрачно четиво.

      Тя ме докосна по рамото с топлата си ръка, а вградените остриета, одраскаха леко кожата ми.

      – И ние сме били като това куче – казах.

      – Колко жалко.

      – Плашещо е.

      Помълчахме известно време. Накрая попитах:

      – Чудила ли си се някога какво щеше да се случи, ако я нямаше науката ни? Ако не разполагахме с големите си мозъци, гъгричната технология, и клетъчните стимуланти и…

      – И всичко, което прави живота ни добър? – засмя се тя. – Не. – Погали корема ми. – Обичам всички тези малки червеи, които живеят в корема ти. – Започна да ме гъделичка.



      Червейче се гърчи във корема,

      червейче се гърчи и храна поема.

      Гъгриците изгризват лошото отвътре,

      ето, във замяна – света повдигаш със кутре.



      Отблъснах я, смеейки се:

      – Това не е Иърли.

      – Трети клас. Начална биологика. Г-жа Алварес. Тя бе наистина велика по отношение на уивилтек.

      Опита се да ме погъделичка отново, но я отблъснах.

      – Ясно. Е, Иърли само е писал за безсмъртието. Не го е приел.

      Лиса се отказа от гъделичкането и се стовари до мен.

      – Дрън, дрън, дрън. Не си е направил никакви генни модификации. Никакви инхибитори на C-клетките. Умирал е от рак и дори не е взел лекарствата, които са щели да го спаси. Последният ни смъртен поет. Чудо голямо! И какво от това?

      – Мислила ли си някога защо той не е искал да го направи?

      – Да. Искал е да бъде известен. Самоубийството е добър начин да привличеш на вниманието.

      – И все пак. Той е мислил, че да бъдеш човек означава да имаш животни. Цялата тази идея за мрежата на живота. Чета за него напоследък. Странна работа. Не е искал да живее без тях.

      – Г-жа Алварес го мразеше. Имаше стихчета и за него. Както и да е, какво трябваше да направим? Да създадем уивилтек и ДНК-кръпки за всеки един от глупавите видове? Знаеш ли колко би струвало? – Тя се сгуши близо до мен. – Ако искаш животни, отиди в зоологическата градина. Или вземи няколко градивни блока и си създай някой, ако това ще те направи щастлив. Нещо с ръце, за Бога, не като това куче. – Тя се втренчи в дъното на койката над нас. – Бих го сготвила на секундата.

      Поклатих глава.

      – Не знам. Това куче е различно от био-нещата. То ни гледа и има нещо там в него… и това не сме ние. Искам да кажа, вземи който и да е биопродукт и там, в основата му, сме ние, просто излети в друга форма, но не и това куче…

      Млъкнах, все още мислейки. Лиса се засмя.

      – Само ти подаде лапа, Чен. Нали не се тревожиш за кентавъра, когато и той те поздравява? – Тя се покатери върху мен. – Забрави за кучето. Концентрирай се върху нещо, което има значение.

      Усмивката и остриетата й пробляснаха в полумрака.

      * * *

      Събудих се от нещо, което ближеше лицето ми. Отначало си помислих, че е Лиса, но тя се бе качила на койката си. Отворих очи и видях кучето.

      Странно: животното ме ближеше, като че ли искаше да поговорим или да каже здравей или нещо друго. Облиза ме отново и си помислих, че е извървяло дълъг път от времето, когато се е опитваше да откъсне ръката на Яак. Постави лапите си на леглото ми, а след това с едно тромаво движение се покачи на него и масивното му тяло се сви до мен.

      Спа там през цялата нощ. Беше странно да има нещо различно от Лиса лежащо до мен, но бе топло и имаше нещо симпатично в него. Не можех да не се усмихна, когато сънят започна пак да ме унася.

      * * *

      Отскочихме до Хавай да поплуваме през почивката и взехме кучето с нас. Хубаво беше да се измъкнем от северния студ и да се потопим в нежния Пасифик. Да стоим на плажа и да гледаме безкрайния хоризонт. Да се разхождаме хванати за ръце, докато черните вълни се разбиват в пясъка.

      Лиса беше добър плувец. Виждах я как се стрелка в металния блясък на океана като змиорка от миналото, а щом изникнеше на повърхността, голото й тяло блестеше от многоцветните петролни бижута, полепнали по него.

      Когато слънцето започна да залязва, Яак запали океана с неговия 101. Всички седяхме и наблюдавахме как огромната червена топка на слънцето потъва през воалите от дим, светлината му ставаше все по-наситено пурпурна с всяка минута. Пламтящи вълните заливаха плажа. Яак извади хармоника и засвири, а ние с Лиса правихме любов на пясъка.

      Имахме намерение да я ампутираме през уикенда, за да може да пробва това, което ми беше причинила миналата ваканция. Беше нова мода в ЕлЕй, експеримент за уязвимост.

      Беше красива, излегната на плажа, гладка и развълнувана от всичките ни игри във водата. Облизвах петролните опали по кожата й, докато режех крайниците й, оставяйки я по-безпомощна и от бебе. Яак свиреше на хармониката си, наблюдаваше залязващото слънце и мен, докато оставях от Лиса само сърцевината.

      След секса останахме да лежим на пясъка. Последните остатъци от слънцето потънаха във водата. Лъчите му блестяха в червено през димящите вълни. Небето, покрито с прах и дим, бе надвиснало още по-тъмно.

      Лиса въздъхна доволно.

      – Трябва да идваме на почивка тук по-често.

      Дръпнах опънатата бодлива тел, заровена в пясъка. Тя се откъсна и аз я увих около горната част на ръката си: здрава лента, впила зъби в кожата ми. Показах я на Лиса.

      – Редовно го правех като малък. – Усмихнах се. – Мислех си, че съм страшно кораво копеле.

      Лиса се усмихна.

      – Ти си.

      – Благодарение на науката.

      Хвърлих поглед към кучето. То лежеше на пясъка наблизо. Изглеждаше потиснато и несигурно в новата си среда, откъснато от безопасността на киселинните ями и хвостохранилищните планини в родната му земя. Яак седна до кучето и засвири. Ушите на животното трепнаха, щом музиката ги достигна. Беше добър музикант. Печалният звук на хармониката прелетя с лекота над плажа до мястото, където лежахме ние.

      Лиса обърна главата си, опитвайки се да види кучето.

      – Обърни ме.

      Направих това, което искаше. Крайниците й вече започваха да се възстановяват. Малки чуканчета, които щяха да израснат в ръце и крака. До сутринта щеше да бъде цяла и озверяла от глад. Изучаваше кучето.

      – Повече от това няма да мога да се доближа до него – каза тя.

      – Моля?

      – Всичко може да го нарани. Не може да плува в океана. Не може да яде какво да е. Трябва ние да му даваме храна. Да му пречистваме водата. Задънената улица на еволюционната верига. Без науката и ние ще сме толкова уязвими. – Тя ме погледна. – Така безпомощни като мен сега. – Тя се ухили. – По-близо до смъртта никога не съм била. Поне не и в битка.

      – Яко е, нали?

      – За ден, да. Повече ми хареса, когато аз ти го причиних. Вече умирам от глад.

      Нахраних я с шепа мазен пясък и загледах кучето, което стоеше неуверено на плажа и душеше подозрително някакво корозирало старо желязо, което се открояваше отдалеч върху плажа като гигантска перка памет. Кучето изрови парче червена пластмаса, изтъркана до блясък от океана, и я задъвка за кратко, преди да я пусне. После започна да облизва устата си. Чудех се дали не се бе отровило отново.

      – Това със сигурност може да те накара да се замислиш – промърморих аз. Дадох на Лиса още една шепа пясък. – Ако някой дойде от миналото, за да се срещне с нас тук и сега, какво според теб биха казали за нас? Дали дори ще ни нарекат хора?

      Лиса ме погледна сериозно.

      – Не, ще ни нарекат богове.

      Яак стана и заброди в прибоя, нагазил до колене в черните тлеещи води. Кучето, движено от някакъв неизвестен инстинкт, го последва, предпазливо избирайки пътя си през пясъка и чакъла.

      * * *

      През последния ни ден на плажа кучето се оплете в купчина тел. Наистина беше отишло по дяволите: разкъсана кожа, счупени крака, практически удушено. Беше гризало собствената си лапа в напразни опити да се освободи. Когато го намерихме, представляваше кървава каша от съдрана кожа и оголено месо.

      Лиса погледна към него.

      – Господи, Яак, трябваше да го наглеждаш.

      – Отидох да поплувам. Не може да го държа под око през цялото време.

      – Ще отнеме цяла вечност да го поправим – развика се тя.

      – Трябва да подгреем Ловеца – казах. – Ще бъде по-лесно да работим по него у дома.

      Двамата с Лиса коленичихме, за да освободим кучето. То изскимтя и опашката му се размаха немощно, когато започнахме да работим.

      Яак мълчеше.

      Лиса го потупа по крака.

      – Хайде, Яак, ела тук. Ще му изтече кръвта, ако не побързаш. Знаеш колко крехко е.

      Яак каза:

      – Мисля, че трябва да го изядем.

      Лиса го стрелна изненадано с поглед.

      – Наистина ли?

      Той вдигна рамене:

      – Да.

      Погледнах нагоре към тях от мястото, където разкъсвах заплетените жици около тялото на кучето.

      – Мислех, че го искаш за домашен любимец. Както в зоологическата градина.

      Яак поклати глава.

      – Тези хранителни гранули са скъпи. Половината ми заплата отива за храна и филтриране на вода, а сега и тези глупости. – Той махна с ръка към оплелото се куче. – Трябва да наблюдавам изтърсака през цялото време. Не си струва.

      – Но все пак е твой приятел. Дава ти лапа.

      Яак се засмя.

      – Ти си ми приятел. – Той погледна надолу към кучето, а лицето му се сбръчка в размисъл. – Това е, това е… животно.

      Въпреки че бяхме дискутирали безцелно какво би било, ако изядем кучето, бях изненадан да го чуя толкова категоричен да го убие.

      – Може би трябва да преспиш и да решиш утре – казах. – Можем да го върнем обратно към бункера, да го позакрепим и след това може да решиш, когато не си толкова ядосан.

      – Не. – Той извади хармониката си и изсвири няколко ноти, някаква бърза джаз мелодия. После свали хармониката. – Ако искате да участвате с пари за храната му, ще го задържа, предполагам, но иначе …

      Той сви рамене.

      – Не мисля, че трябва да го готвиш.

      – Така ли? – Лиса ме погледна. – Бихме могли да го изпечем, тук, на плажа.

      Погледнах надолу към кучето – купчина дишащо тежко, доверчиво животно.

      – Продължавам да мисля, че не трябва да го правим.

      Яак ме погледна сериозно.

      – Искаш да плащаш за храната?

      Въздъхнах.

      – Събирам за нови очила за симулация.

      – Аха. Е, има неща, които и аз искам да си купя, да ти кажа. – Той напрегна мускули, показвайки татуировките си. – Тоест заради какво, по дяволите, си заслужава да го оставя?

      – Кара те да се усмихваш.

      – Симулациите те карат да се усмихваш. И не е нужно да чистиш след това. Хайде, Чен. Признай си. Ти също не искаш да се грижиш за него. Като трън в задника е.

      И тримата се спогледахме, после обърнахме очи към кучето долу.

      * * *

      Лиса изпече кучето на шиш над горящите пластмаси и петрол, събрани от океана. Беше окей на вкус, но така и не разбрах какво толкова му беше хубавото. Ял съм овъглен кентавър, който беше по-добър на вкус.

      След това се разходихме по брега. Мътните вълни се разбиваха и ревяха върху пясъка, оставяйки хлъзгави съкровища след себе си, а слънцето потъваше червено в далечината.

      Без кучето успяхме наистина да се насладим на плажа. Не трябваше да се тревожим за това дали то ще стъпи в киселина или ще се заплете в бодливата тел, наполовина заровена в пясъка, или пък че ще изяде нещо, а после ще повръща половината нощ.

      И все пак не съм забравил как кучето облиза лицето ми и примъкна рунтавото си туловище до леглото ми. Помня също така и топлия му дъх до мен. И понякога ми липсва.
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      В града цареше трескава работа. Както винаги след битка. Само че този път беше малко по–страшно. Дур ал Абхадар беше последната надежда на Южния Султанат във войната с Нордите и за нещастие голямата зима връхлетя точно преди последната битка. Разбира се, това отслаби силите на града, пораждайки вълна от настинки и простуда сред топлолюбивата армия на Султаната. Борбата беше на живот и смърт. И макар че Нордите бяха изпратили цялата сила на Мечко, ездачите срещу града, все пак отбраната издържа. Основен принос за това имаха съюзниците от източните ханства, които подариха на султан Ал Бараджа двадесет Снежни дракона, които се оказаха много по-издръжливи от тукашните Пясъчни Шипоносци. В крайна сметка големите студове, силата на белите мечки и силният, ветровит рев на Снежните дракони разрушиха града почти до основи.

      И така – в града цареше оживление. Изхвърляха се останки, събираха се материали и се строяха и ремонтираха сгради. Търговците на храни и напитки от околните селца благоденстваха, задоволявайки нуждите на хората, работещи без почивка в последните седмици. Имаше и една група хора, които въпреки тежките дни, почиваха. Араб ел Хаббат беше един от тях. Лейтенант Араб Фарих ел Хаббат беше част от Първи Драконов полк, именно този полк, който имаше привилегията да лети на Снежните дракони. Цяла седмица Араб обикаляше града с голямо притеснение. Два дни след решаващата схватка, зачисленият му снежен дракон (всъщност драконка), се беше скрил някъде и категорично отказваше да разговаря с него. Драконите също бяха в отпуск, така че липсата му не представляваше проблем, но в драконовия полк ездач и дракон бяха по–скоро партньори и липсата на желание за комуникация притесняваше силно младия лейтенант.

      - Лейтенант ел Хаббат – Араб се обърна и потърси с поглед, кой го вика. Не че имаше нужда да се оглежда – на петдесет метра от него и на два метра над главите на тълпата, лъщеше зъбатата усмивка на Люн Сей – водачът на Снежните дракони.

      - Люн Сей, как си, кажи ми, че си я накарал да се покаже най–после?! – изстреля той, докато вървеше към дракона.

      - Хей, хей, спокойно хлапе. Казах ти – ще дойде при теб, когато е готова.

      - Стига, Люн Сей, от седмици не се е показвала. По дяволите – започвам да се притеснявам. Сигурен ли си, че е добре?

      Люн Сей се усмихна – за трети път , само за тази седмица, слушаше тази реч и за трети път му се налагаше да обяснява, че всичко е наред и че Ли Чиян е добре и просто има нужда от малко почивка.

      - Люн, мислех си – да не би да ми е сърдита? За последния полет…

      - Защо, какво се е случило? – Люн Сей седна, като прибра опашката си близо до тялото, с което предизвика вълна от недоволство в минаващите хора, спъвайки и побутвайки някои от тях.

      - При последния полет стана малък инцидент.

      - Слушам те. Ела, седни тук. – Люн Сей подаде предната си лапа и Араб се настани в нея, като в огромно кожено кресло.

      - Тъкмо бяхме излетели. Трябваше да прелетим над Мечко ездачите да се завъртим и след това внезапно да нападнем стрелците. Само че те се усетиха, още когато започнахме обръщането и започнаха да ни обстрелват. И тогава загубих баланс и паднах. За щастие Ли Чиян успя да стигне до мен малко преди да се разбия в земята. И за нещастие нарани доста лошо крилото и хълбока си при обръщането за издигане. Просто бяхме твърде близо до земята – Араб тропна по паважа с ботуша си. – Тя настояваше, че е добре, но се наложи да кацнем по–рано от останалите, защото скоростта и маневрите ни бяха лоши. След това я видях само веднъж, в болничното крило на базата и дори не успях да поговоря с нея.

      - Не се безпокой, хлапе. Чиян е добре – крилото ѝ се възстановява, а люспите на хълбока ѝ вече лъщят като нови.

      - Моля те, Люн Сей – заведи ме при нея.

      Люн Сей се огледа наоколо и извика на един от весело разхождащите си търговци:

      - Ей, дядка, я дай една шубичка на моя човек тук.

      - Двайсет, араха.

      - Двайсет! Ти си обирджия, старче. Ето взимай и ми се махай от очите, че ще те прасна с опашката – Люн Сей бръкна в кожената кисийка на врата си и хвърли на търговеца няколко медни монети. След това се обърна към Араб:

      - Хайде, слагай шубата, че горе е доста по–студено. Да полетим малко.

      Араб метна шубата на гърба си. Скочи върху Люн Сей и се вкопчи в меката част на шията му – като направо го прегърна.

      Колкото по–дълго летяха, толкова по–трудно му ставаше да се задържи. Силният вятър вледеняваше пръстите му и липсата на юзда не помагаше много. В момента обаче мислите му бяха насочени само към Ли Чиян. Цял месец на студ, глад и непрестанни атаки, двамата бяха споделяли и храна, и постеля, и страхове, и надежди. Бяха станали дори повече от партньори, бяха като семейство. Цялото това време, в което не я беше виждал – беше се поболял от тревога. Най–сетне щеше поне да разбере защо.

      След около четиридесет минути Люн Сей започна да се снишава.

      - Лейтенант, като кацнем, не се отдалечавай от мен. Тук не обичат много хората, макар че ти си един от любимците.

      Араб слезе от врата на Люн Сей и тръгна след него, като внимаваше да не изостава, съпровождан от не особено дружелюбните погледи на другите дракони от Снежния полк.

      След известно време спряха пред голяма пещера, от която струеше лека светлина.

      - Аз ще почакам тук – каза Люн Сей.

      Араб надникна в пещерата. Огромно пространство, постлано с черен гранит и осветено от стотина факли, окачени по стените. Високият сводест таван се губеше в сумрачна мистерия. По средата на залата върху златно гнездо лежеше Ли Чиян. Свила се на кълбо, отпуснала глава върху опашката си, тя го погледна сънливо:

      - Здравей, партньоре.

      - Боже мой, Чиян, озглеждаш ужасно уморена. Добре ли си?

      Араб се приближи и погали огромната синя муцуна на приятелката си. В този момент под главата на Чиян нещо се размърда. Тя се изправи бавно и отстъпи назад. Докато разбере какво се случва, около Араб вече се щураха пет млечно бели дракончета и любопитно оглеждаха новодошлия.

      Араб и Чиян разговаряха дълго, много дълго. По свечеряване Люн Сей показа муцуната си на входа.

      - Време е да тръгваме, Араб.

      Араб погали Чиян за довиждане. И тръгна към изхода. Преди да излезе се обърна и се загледа в малките спящи дракончета.

      - Каква пролет ще бъде само – помисли си Араб и тръгна след Люн Сей.
    • YeeJr
      YeeJr
      модератор
      модератор
      Регистрация: 15.09.2012 Публикации: 2,568
      Пътувам в препълнена маршрутка, хората пътуват мълчешком, всеки се е замислил за нещо си. При едно спиране се освобождава мястото веднага зад шофьора, на което сяда млада майка, около 22-23 години, с 3-4-годишно момиченце. Тоест, тя седи с гръб към движението и с лице към хората в салона.

      Както тръгна маршрутката, и момиченцето започна да мрънка на майка си на тема “мамо, купи ми Барби!”, при това едно такова протяжно и жално и с различен тон всеки път. Майка й й влезе в ритъма и й отговаряше с “за какво ти е Барби, имаш си вече три, по-добре да ти купя нещо друго” и т.н. Всичкото това мрънкане и виене почна да омръзва не само на мен, но и на останалите пътници.

      След няколко спирки стратегията на момиченцето се промени. Тя изведнъж стана важна и млъкна, като видимо се сети за нещо коварно. И след още една спирка се издаде:

      - … Ако не ми купиш Барби, ще кажа нещо за теб на баба!

      Майка й се усмихна:

      - И какво толкова ще кажеш на баба си за мен?

      Момиченцето продължи:

      - Ще разкажа, ще разкажа! Аз видях нещо!

      Цялата маршрутка затаи дъх, за да чуе какво точно е видяла малката.

      - Е, и какво си видяла? – попита майката.

      - Аз видях как ти вчера целуваше пишката на тати!

      Цялата маршрутка избухна в смях, също и шофьорът. Майката спря маршрутката, взе си детето под мишница и изскочи навън.

      Мислите си, че това е краят? Не бързайте.

      При спирането на маршрутката се качи млад мъж с момченце, някъде около 8-годишно и седна на мястото на майката с детето. Пътниците продължаваха да се хилят, младият мъж и той почна да се подсмихва гузно, без да знае на какво точно се смеят останалите.

      И в този момент синът му изтърси: “Тате, купи ми войници!”

      Маршрутката избухна в такъв смях, че принуди шофьора да спре, за да се смее на спокойствие. След като си пое дъх, шофьорът се обърна към младия мъж: “Братче, по-добре му купи войници, не дърпай дявола за опашката”.

      Младият мъж пътува около 4 спирки, през цялото време хората се смееха, а той седеше в пълно недоумение, вероятно мислейки си че се вози в маршрутка с идиоти.


    • hrstoilkov
      hrstoilkov
      Бронз
      Регистрация: 17.03.2013 Публикации: 1,127
      Първоначално публикувано от YeeJr
      Пътувам в препълнена маршрутка, хората пътуват мълчешком, всеки се е замислил за нещо си. При едно спиране се освобождава мястото веднага зад шофьора, на което сяда млада майка, около 22-23 години, с 3-4-годишно момиченце. Тоест, тя седи с гръб към движението и с лице към хората в салона.

      Както тръгна маршрутката, и момиченцето започна да мрънка на майка си на тема “мамо, купи ми Барби!”, при това едно такова протяжно и жално и с различен тон всеки път. Майка й й влезе в ритъма и й отговаряше с “за какво ти е Барби, имаш си вече три, по-добре да ти купя нещо друго” и т.н. Всичкото това мрънкане и виене почна да омръзва не само на мен, но и на останалите пътници.

      След няколко спирки стратегията на момиченцето се промени. Тя изведнъж стана важна и млъкна, като видимо се сети за нещо коварно. И след още една спирка се издаде:

      - … Ако не ми купиш Барби, ще кажа нещо за теб на баба!

      Майка й се усмихна:

      - И какво толкова ще кажеш на баба си за мен?

      Момиченцето продължи:

      - Ще разкажа, ще разкажа! Аз видях нещо!

      Цялата маршрутка затаи дъх, за да чуе какво точно е видяла малката.

      - Е, и какво си видяла? – попита майката.

      - Аз видях как ти вчера целуваше пишката на тати!

      Цялата маршрутка избухна в смях, също и шофьорът. Майката спря маршрутката, взе си детето под мишница и изскочи навън.

      Мислите си, че това е краят? Не бързайте.

      При спирането на маршрутката се качи млад мъж с момченце, някъде около 8-годишно и седна на мястото на майката с детето. Пътниците продължаваха да се хилят, младият мъж и той почна да се подсмихва гузно, без да знае на какво точно се смеят останалите.

      И в този момент синът му изтърси: “Тате, купи ми войници!”

      Маршрутката избухна в такъв смях, че принуди шофьора да спре, за да се смее на спокойствие. След като си пое дъх, шофьорът се обърна към младия мъж: “Братче, по-добре му купи войници, не дърпай дявола за опашката”.

      Младият мъж пътува около 4 спирки, през цялото време хората се смееха, а той седеше в пълно недоумение, вероятно мислейки си че се вози в маршрутка с идиоти.



      eeeeeeeeeeeeeeee брутално hxahxhahhax h :D :D :D
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      "Тази история се е случила преди 15 - 17 години. Преразказвам я от името на свидетел.
      Както може би си спомняте, по това време по московските улици, както и по улиците в цяла Русия западни автомобили се срещаха крайно рядко.
      Но една такава среща се състояла и моят приятел я запомнил задълго.
      И така, кръстовище. Светофарът е загинал и по тази причина там седи полуавтомат със свирка и палка. Приближава се "Ситроен" с дипломатически номера. За своето време супер мега турбо излъскан представителен автомобил. Французите се постарали и натъпкали автомобила със всички мислими и немислими постижения на техниката.
      В това число и с постижения в областта на пасивната безопасност.
      Но, видимо се престарали ...
      Зад "Ситроен"-а се движил представител на родната автомобилна промишленост (тогава още съветска) - "Запорожец" с дядка зад волана.
      После следва стандартна картинка от родните вицове. Явно дядката е бил техен родоначалник. Обаче последователите му явно и на малкия пръсти не могат да му стъпят, поне по произведения ефект.
      Катаджията се обръща с гръб към "Ситроен"-а.
      Врелият и печен дипломат, който седи зад волана, оценил това като знак "Стоп" и рязко набил спирачки. Естествено дядката със Запорожеца го догонва. И ударът всъщност не бил от най-силните. Но след удара последвали звуци като от новогодишни фойерверки ...
      Катаджията се отдръпнал и се обърнал да види. Ситроена вече го няма.
      Тоест като да го има, но вече не прилича на кола. Стои на пътя купе без врати и без двигател, зад волана обезумял бесен французин, притиснат към стъклото от въздушната възглавница, на всичкото отгоре залят от глава до пети с пяна...
      Първа сработила въздушната възглавница ... С пиропатрони се отстреляли вратите (за да не заядат след удара)... Отстрелян бил на асфалта и двигателя (за да не влети в салона при челен удар)... И на последно място салонът бил залят с пяна (недай си Боже, в случай на пожар)...
      Дошлата Бърза Помощ не прибрала нито мокрия до кости французин ( с такава система за безопасност какво да му се случи? ), нито дядката (цялата война на фронта преминал). Прибрали катаджията, за да извадят свирката, която глътнал от уплаха.
      А вие всички Мерцедес, та Мерцедес."
    • Memo86
      Memo86
      Бронз
      Регистрация: 26.02.2010 Публикации: 62
      Първоначално публикувано от YeeJr
      Пътувам в препълнена маршрутка, хората пътуват мълчешком, всеки се е замислил за нещо си. При едно спиране се освобождава мястото веднага зад шофьора, на което сяда млада майка, около 22-23 години, с 3-4-годишно момиченце. Тоест, тя седи с гръб към движението и с лице към хората в салона.

      Както тръгна маршрутката, и момиченцето започна да мрънка на майка си на тема “мамо, купи ми Барби!”, при това едно такова протяжно и жално и с различен тон всеки път. Майка й й влезе в ритъма и й отговаряше с “за какво ти е Барби, имаш си вече три, по-добре да ти купя нещо друго” и т.н. Всичкото това мрънкане и виене почна да омръзва не само на мен, но и на останалите пътници.

      След няколко спирки стратегията на момиченцето се промени. Тя изведнъж стана важна и млъкна, като видимо се сети за нещо коварно. И след още една спирка се издаде:

      - … Ако не ми купиш Барби, ще кажа нещо за теб на баба!

      Майка й се усмихна:

      - И какво толкова ще кажеш на баба си за мен?

      Момиченцето продължи:

      - Ще разкажа, ще разкажа! Аз видях нещо!

      Цялата маршрутка затаи дъх, за да чуе какво точно е видяла малката.

      - Е, и какво си видяла? – попита майката.

      - Аз видях как ти вчера целуваше пишката на тати!

      Цялата маршрутка избухна в смях, също и шофьорът. Майката спря маршрутката, взе си детето под мишница и изскочи навън.

      Мислите си, че това е краят? Не бързайте.

      При спирането на маршрутката се качи млад мъж с момченце, някъде около 8-годишно и седна на мястото на майката с детето. Пътниците продължаваха да се хилят, младият мъж и той почна да се подсмихва гузно, без да знае на какво точно се смеят останалите.

      И в този момент синът му изтърси: “Тате, купи ми войници!”

      Маршрутката избухна в такъв смях, че принуди шофьора да спре, за да се смее на спокойствие. След като си пое дъх, шофьорът се обърна към младия мъж: “Братче, по-добре му купи войници, не дърпай дявола за опашката”.

      Младият мъж пътува около 4 спирки, през цялото време хората се смееха, а той седеше в пълно недоумение, вероятно мислейки си че се вози в маршрутка с идиоти.






      eeeeeeeeeeeeeeee брутално hxahxhahhax h




      :coolface:
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      Беше рождeнният ми ден.
      Събудих се радостен и на бегом отидох да си взема душ.
      С усмивка на лицето, влязох в кухнята с мисълта какво ще ми подари жена ми.
      Но тя даже забрави да ме поздрави.
      "Нищо" - помислих си - "Децата няма да ме забравят"
      Но децата също бяха забравили...
      Представете си с какви чувства отидох на работа. Но когато влязох в кабинета си, секретарката Юлия ме поздрави нежно:
      "Добро утро шефе, честит рожден ден!"
      И аз се почувствах доста по-добре и отново хвърлих на Юлия оценяващ поглед.
      Някъде по средата на деня Юлия се приближи към мен и ми каза с чувствен глас:
      "Шефе, навън времето е чудесно, хайде да отидем заедно на обяд! Все пак имате рожден ден".
      И отидохме.
      След третото мартини Юлия ми каза отново с чувствен глас:
      "Шефе, елате у нас на гости. Няма спешни задачи в работата, а вие имате рожден ден!"
      И ние отидохме.
      Когато стигнахме, Юлия ми прошепна в ухото:
      "Шефе, седнете на дивана, а аз ще отида да облека нещо по удобно!"
      И тя излезе от стаята.
      След около 5 минути вратата се отвори и влезе Юлия с торта, а след нея моята жена, децата, родителите, тъщата и тъста, колегите, приятелите и много други.
      А аз седях на дивана гол...
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      КОГАТО АДЪТ ЗАМРАЗИ ПРИЕМА НА ГРЕШНИЦИ





      Всичко започна, когато един ден в редакциите на всичките медии в християнския свят се получи съобщение по всевишен начин без каквато и да е следа кой и как го пратил.

      „Местата в ада свършиха. Повече няма да приемаме хора. Оправяйте се.“

      Повечето редакции се зашеметиха. В някои от тях не обърнаха внимание на мнимото съобщение. В по-жълтите вестници го пуснаха повече на шега. Някои телевизии изписаха веднага съобщение на екрана, което беше последвано от извънредна емисия. Големите и сериозни медии решиха да говорят повече за самия факт, че подобно съобщение е получено едновременно при всичките им колеги.

      Както и да е, до вечерта новината стигна навсякъде. Бабите по селата се събраха в църквите. В кафенетата всичките шептяха за дявола. Сериозните хора я отхвърляха. Суеверните я тълкуваха. Конспираторите обвиниха някой си Костов. До вечерта нямаше как и всички медии я пуснаха. Беше навсякъде.

      Тогава дойдоха експертите теолози и техните теории. Според едни когато няма място в ада, всички ще отиват в рая. Според други, раят няма да занижи пропусквателните си стандарти и душите на тези, които не заслужават прошка ще бродят като призраци по света. От последното впрочем като резултат излязоха изведнъж куп обяви за борци с паранормалното, които предлагаха своите услуги. Както и за сертифицирани школи за такива.

      На сутринта сутрешните блокове бяха изровили какви ли не истории. Бременни правят аборти, защото не искат децата им да живеят в свят без ад. Опечалени отказват да погребат мъртвите си роднини, докато няма някаква яснота.

      В интернет троловете заговориха за дълго очаквано нашествие на зомбита.

      Купища хора, започнаха да организират групи за взаимопомощ във Фейсбук, помагайки си с инструкции как могат да сменят вярата си докато е време. Появиха се статии „Коя вяра е най-подходяща за вас, след като християнството се запълни“. Изкупиха се билетите към духовните столици на различните религии.

      Ислямска групировка използва момента на паника, за да осъществи отдавна подготвен терористичен акт във Ватикана. Посланието, което те изпратиха до медиите беше също толкова кратко и ясно: „Не искаме религиозни емигранти!“
      Някъде тогава се появи и най-лошото последствие от цялата тази история. Разпространи се мнението, че щом няма ад, можем да си правим каквото си искаме и пак ще ни приемат в рая. Тълпи от хора разграбваха магазини, убиваха бездомни, опитваха дори странни неща като канибализма. Мъже напускаха жените си и забягваха с любовниците си. Хората спряха да ходят на работа и никой не смееше да се покаже на улиците.

      Международната общност обяви месец на световен траур заради запълването на пъкала.
      Горе – долу тогава в останалите все още работещи медии се появи също толкова мистериозно съобщение:
      „Няма да приемаме грешниците на ада. Имаме си наша политика на приемане и от месеци никой от вас грешници не я е изпълнявал. Оправяйте се.“

      Тогава вече стана страшно. Хората загубиха надежда. От месеци никой не е бил достоен да постъпи в рая. В какъв свят живеем – питаха се някои. Какво ще правим – питаха се други. Тежък въздух беше налегнал и села и градове.
      Революция настъпи във Ватикана, църкви бяха изгаряни. Владетели се обявиха за избрани от бога и обещаха да водят гражданите към смирение и опрощение.

      И така християнските страни отиваха на майната си докато един ден двама мними тинейджъри хакери не си признаха. Използвали нов вид хак, за да изпратят тези уж всевишни съобщения до медиите.

      Светът се върна по старо му. А те след дълъг и тежък живот на мъченици бяха приветствани в рая като апостолите, които самоотвержено поеха вината, излъгаха, за да спасят света. Така ги прихванало. Първите новодошли там от години.

      А адът ли? Адът взе заем от известна медийно-ориентирана българска банка и се преустрои, възприемайки максимата, че всички са добре дошли.
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      Повечето ми приятели се състоят от две трети вода


      Kelly Link




      Преди няколко години Джак махна буквата Д от името си и стана Жак. Една сутрин, по време на закуска, ми се обади, за да ми го каже. Каза, че за закуска пържи бекон и че съквартирантите му ги няма. Каза, че се разхожда наоколо чисто гол. Може би говореше истината, не знам. Чувах как нещо пръска и съска и нищо чудно да беше бекон, или пък просто статичен шум в телефонната линия.

      Жак си води дневник, където записва сънищата, в които прави любов със своята бивша приятелка Ники, която пък прилича на Санди Дънкан. Понастоящем Ники е омъжена за друг. В по-скорошните му сънища, твърди Жак, Ники има дървен крак. В реалния живот Санди Дънкан има стъклено око. Жак звъни, за да ми разкаже съня си.

      Обажда се, за да ми разкаже, че е влюбен в жената от рекламата за кафе-машините „Браун“, онази с късата руса коса, също като на Ники, с мечтателните, леко раздалечени очи. Само от рекламата не може да реши дали жената има дървен крак, но гледа телевизия всяка вечер с надеждата, че отново ще я зърне.

      * * *

      Ако бях руса, можех да се влюбя в Жак.

      * * *

      Жак се обажда с първото изречение на разказ. Повечето ми приятели се състоят от две трети вода, казва той, а аз казвам, че не съм изненадана. Не, отвръща той, това е първото изречение. Има един роман от Филип К. Дик, отговарям аз, който започва по същия начин, но не съвсем, само че не мога да си спомня заглавието. Слушам го и едновременно с това почиствам хладилника на баща ми. Заглавието на романа от Филип К. Дик е Изповедите на чудака, казвам на Жак. Какъв роман? – отвръща той.

      Жак твърди, че на прибиране от метрото проследил една жена до дома й, по случайност. Твърди, че седял срещу нея в №1, посока центъра, и тя му се усмихнала. Това не е добра идея в Ню Йорк, когато във вагона на метрото няма никой друг, когато пътуваш по посока на центъра покрай 116-та улица, когато е един сутринта, дори когато си азиатец, не по-висок от нея, дори когато тя първа те е погледнала в очите, както твърди Жак, че постъпила тя. Във всеки случай той се усмихнал, а тя отвърнала поглед. Слязла на следващата спирка, 125-та, той – също. 125-та е неговата спирка. Тя хвърлила поглед назад и щом го видяла, изражението й се променило и закрачила по-бързо.

      Руса ли беше? – питам небрежно. Не помня, отвръща Жак. Излезли на Бродуей, Жак малко зад нея, след което тя отново погледнала към него и пресякла на източния тротоар. Той останал на западния, за да не си помисли жената, че я следи. Вървяла бързо. Той се разтакавал. Била почти на пресечка пред него, когато забелязал, че пресякла на Ла Сал, към него, по посока Клермонт и Ривърсайд, където живее Жак, на петия етаж на една западнала къща от червен пясъчник. Преди да напусна училище, живеех в тази сграда. Сега живея в гаража на баща си. Жената на Бродуей погледнала зад гърба си и видяла, че Жак продължава да я следи. Закрачила още по-бързо. А той започнал да ходи двойно по-бавно.

      По времето, когато достигнал денонощния на ъгъла на Ривърсайд, вече не я виждал. Така че си купил половинка сладолед и тоалетна хартия. Тя била на касата пред него и тъкмо плащала за кутия обезмаслено мляко и препарат за миене на чинии. Когато го забелязала, си помислил, че тя ще каже нещо на касиера, но вместо това си прибрала рестото и излязла забързано от магазина.

      Жак твърди, че осветлението на Клермонт винаги е малко слабо и мъждиво, а звуците са приглушени, сякаш улицата се намира под водата. Лете въздухът е по-тежък и по-тъмен от нощта, като вода по кожата ти. Отвръщам, че си спомням усещането. Той казва, че далече пред него жената премигвала под уличното осветление като електрическа крушка. Как така като електрическа крушка? – питам аз. Чувам, че вдига рамене. Премигваше, казва той. Нали се сещаш, като крушка? Твърди, че от време на време се обръщала да го погледне, след което отново отвръщала очи. Лицето й било бледо. И премигвало.

      В този момент, заявява той, вече не се чувствал неловко. Бил престанал да се тревожи. Имал усещането, че едва ли не се познавали. Като нищо можело и да е игра. Казва и че не се изненадал, когато тя спряла пред неговата сграда и си отключила, за да влезе. Затръшнала вратата след себе си и останала зад нея известно време, вгледана гневно в него през стъклото. Изглеждала точно като Ники, продължава той, от времето, когато Ники все още излизала с него, когато му се сърдела, че е закъснял или че не е разбрал правилно. Жената зад стъклото стояла с плътно стиснати устни и се взирала сърдито в Джак.

      Той казва, че когато извадил ключовете от джоба си, тя се обърнала и побягнала нагоре по стълбите. Когато достигнала първата площадка, я изгубил от поглед. Влязъл вътре и взел асансьора до петия етаж. На етажа, докато излизал от асансьора, твърди той, жената тъкмо затваряла зад себе си вратата на апартамента точно срещу неговия. Чул как веригата се плъзга в улея на резето.

      Живее точно срещу теб, произнасям аз. Той казва, че според него се е нанесла наскоро. Няма по-хубаво от това да опознаем новите си съседи, съгласявам се. В дъното на хладилника, зад спаружените моркови и бурканчетата с мариновани лукчета с хрян, намирам бутилка карамелен сос. Не съм го купувала аз, заявявам на Жак по телефона. Кой го е купил? Баща ми е диабетик. Знам, че баща ти е диабетик, отговаря той.

      * * *

      Познавам Жак от седем години. Ники е омъжена вече трети месец. Когато скъсаха, той беше в Анкара на археологически разкопки, само дето не разбра, че тя е скъсала с него чак докато не се прибра в Ню Йорк. Обади му се, за да му каже, че е сгодена. Покани го на сватбата, а няколко седмици по-късно оттегли поканата си. Мен също поканиха на сватбата, но вместо това заминах за Ню Йорк и прекарах съботата и неделята с Жак. Не спахме заедно.

      В събота вечерта, точно по времето, когато предполагахме, че Ники се жени, гледахме епизод от Спасители на плажа, в който актьорът Дейвид Хаселхоф замалко не се жени за красивата руса спасителка, но накрая не го прави, защото се налага да отиде да извади от водата някакви туристи, чието рибарско корабче се е запалило. След това гледахме Принцесата булка. Наливахме се със скоч, а аз повръщах в мивката на Жак, докато той стоеше пред вратата на банята и пееше песента, която беше написал по случай омъжването на Ники. Когато отказах да изляза от банята, ми пожела лека нощ през вратата.

      Почистих мивката, измих си зъбите и отидох да поспя на буцестия сгъваем матрак. Сънувах, че съм на празненството на сватбата на Ники. В съня ми всички бяха руси – младоженецът, кумът, майката на булката, момиченцето, което носи цветята, всички изглеждаха като Санди Дънкан, с изключение на мен. На сутринта станах и откарах колата на баща ми обратно във Вирджиния, в гаража на баща ми, а Жак се хвана на работа във „ВидеоАрт“, където върши по нещо на непълен работен ден, като видеоинструктажи за училища по красота, Войната в Залива и тем подобни. Най-вече се занимава с монтажа, но през една късна вечер разпознах ръцете му в телевизионна реклама, набиращи телефонен номер за поръчка на видеокалендар с екзотични красавици. Жени, не цветя. Замалко да си поръчам календара.

      Не съм разговаряла с Ники още отпреди Жак да замине за Турция и тя да се сгоди.

      * * *

      Когато се преместих да живея в гаража на баща ми, започнах работа в текстилната фабрика, където той работи вече двайсет години. Отговарях на телефоните. Изслушвах вицовете за блондинки на мъжете. Отнасях у дома безплатни пакети с мъжко бельо. С баща ми се преструвахме, че не се познаваме. След известно време разполагах с всичкото мъжко бельо, от което се нуждаех. Знаех всички вицове наизуст. Казах на баща си, че ще си взема почивка от почивката, която си бях дала, само закратко. Че ще напиша книга. Мисля, че почувства облекчение.

      * * *

      Жак се обажда, за да попита как е баща ми. Баща ми обожава Жак. Кореспондират си два пъти годишно и в писмата баща ми му разказва как съм и с кого се срещам. Неговите писма обикновено са къси. Жак изпраща на баща ми статии на тема религия, насекоми и чужди страни, които е посещавал, за да изравя разни неща.

      Двамата с баща ми не си приличат много, или поне аз така смятам, но изпитват симпатия един към друг. Жак е синът, когото баща ми никога не е имал, съпругът на дъщеря му, който никога няма да има.

      Питам Жак дали не е виждал пак новата си съседка, онази русата, и настъпва кратко мълчание. Казва ми, да, виждал я е. Почукала на вратата му няколко дни по-късно, за да поиска назаем чаша захар. Колко оригинално, отвръщам, а той отговаря, че тя, изглежда, не го разпознала, така че не повдигнал въпроса. Твърди, че по негови наблюдения в сградата, където живее, процентът на русите жени е необичайно висок.

      Да избягаме заедно в Лас Вегас, казвам аз, просто така. Той пита защо Лас Вегас. Можем да се оженим, заявявам, а на следващия ден да се разведем. Винаги съм си мечтала за бивш съпруг, продължавам аз, баща ми ще бъде на върха на щастието. Той ми прави контрапредложение: можем да отидем в Ню Орлийнс и да не се оженим. Отбелязвам, че това вече сме го правили. Разсъждавам на глас дали да не опитаме нещо ново, но накрая решаваме той да дойде в Шарлътсвил през май. Тогава имам четене.

      * * *

      На баща ми би му харесало, ако се оженех за Жак, но не задължително в Лас Вегас.

      * * *

      Когато отидохме в Ню Орлийнс, стояхме будни цяла нощ във фоайето на хостела, за да играем на купи с едно момиче от Финландия. Всеки път, когато Жак си изтегляше купа, без значение дали някой друг печелеше точка, се пробваше за големия шлем. Мисля, че можехме да го направим, можехме да се влюбим в Ню Орлийнс, но не и пред момичето от Финландия, което беше русо.

      Година по-късно Жак се натъкна на обява за пътешествие до Париж – билети на стойност деветдесет и девет долара, отиване и връщане. Тогава още бяхме в училище. Заминахме за Деня на Св. Валентин, защото това бе едно от изискванията на промоцията. Ники прекарваше семестъра в Шотландия. Изучаваше болестта Луда крава. В известен смисъл двамата не излизаха заедно, докато тя беше там, а и тя си беше там, така че аз отидох с Жак в Париж за Св. Валентин. Не е ли романтично, казах му, заминаваме за Париж на Св. Валентин? Може да срещнем някой там, отговори Жак.

      * * *

      Излъгах. Не отидохме в Париж за Св. Валентин, макар че Жак наистина беше намерил обява за пътешествие до Париж и билетите наистина струваха деветдесет и девет долара отиване и връщане. Така и не заминахме и така и не ме покани, а и така или иначе Ники се прибра по-късно същия месец и двамата отново се събраха. Но бяхме ходили до Ню Орлийнс. Мисля, че това не си го измислям.

      * * *

      Осъзнавам, че има проблем с Лас Вегас, и проблемът е, че там има доста блондинки.

      * * *

      Вероятно се чудите защо ли живея в гаража на баща си. Баща ми вероятно се чуди същото. Фактът притеснява съседите му.

      * * *

      Джак се обажда, за да ми каже, че напуска работата във „ВидеоАрт“. Спечелил е финансиране, с което не само ще покрие остатъка от учебната година, но и ще може да си позволи да прекара още едно лято в Турция, за да копае разни неща. Казва, че като отишъл да си вземе последния чек, се случило нещо необичайно. В асансьора се оказал заедно със седем руси жени, и до една приличали на Санди Дънкан. Когато влязъл, всичките престанали да разговарят и вътре настъпила такава тишина, че можел да ги чуе как дишат. Твърди, че дишали в пълен унисон. Казва, че гръдта на всяка от тях се повдигала едновременно с тези на останалите, сякаш участвали в нещо като синхронно дишане на Олимпиадата. Твърди, че ухаели великолепно – че целият асансьор ухаел великолепно, – на сапунен препарат „Лимонено-свежа радост“. Той слязъл на тридесетия етаж, а всички те останали в асансьора, въпреки че бил в пряка телепатична връзка с тях и ги увещавал да слязат с него, че и седемте трябва да прекарат деня с него, че можели да отидат в зоологическата градина в Сентрал парк, че щяло да бъде великолепно.

      Но нито една не слязла, макар да забелязал, че израженията им се изпълнили с копнеж. Така че си останал в коридора, вратата на асансьора се затворила и загледал цифрите, докато асансьорът най-сетне не спрял на четиридесет и петия етаж, най-последният. След като си взел чека, се качил до четиридесет и петия и това е най-странното, казва той.

      Казва, че когато вратите на асансьора се отворили и излязъл, четиридесет и пети бил съвършено пуст. Навсякъде имало найлони, бормашини и кутии с боя, както и парчета гипсови профили, пръснати по пода, сякаш целият най-последен етаж бил в ремонт. Част от тавана го нямало, така че можел да види носещите греди и небето между тях. Вратите на всички офиси били отворени. Пообиколил наоколо, но твърди, че не видял никого, абсолютно никой. Тъй че къде били изчезнали жените? Може да са били от строителните работници, отвръщам аз. Не миришеха на строителни работници, казва той.

      * * *

      Ако аз кажа, че някои от приятелите ми се състоят от две трети вода, е възможно да си дадете сметка, че някои от тях се състоят от повече, а други от по-малко от две трети вода, че може би някои от тях се състоят от две трети от нещо, което не е вода – например „Лимонено-свежа радост“. Когато казвам, че някои жени са руси, осъзнавате, че вероятно аз не съм. Вероятно не съм влюбена в Жак.

      * * *

      Живея в гаража на баща си от година и половина. Леглото ми е заобиколено от кутии с украса за коледни елхи (негови) и кутии с колежански учебници (мои). Преструваме се, че пиша роман. Не плащам наем. Романът ще бъде посветен на него. Засега съм завършила страницата с посвещението и първите три глави. Онова, което правя всъщност, е да се излежавам до късно, докато той не излезе за работа, след което изминавам трите мили до еднодоларовия кинотеатър в центъра на града – същият, който навремето беше порно-кино, и до книжарницата за книги втора ръка, където чета булевардни любовни книжлета между рафтовете. Понякога отивам до кафенето, където, след няколко месеца, от мен се очаква да изнеса четене. Собственичката е позната на баща ми и не ми отказва кафе. Сядам до прозореца и пиша писма. Прибирам се у дома, приготвям вечерята на баща си и понякога пиша. Понякога гледам телевизия. Понякога излизам отново. Посещавам барове и играя билярд с мъже, които и на сън не бих отвела в къщата на баща ми. Вместо това понякога ги водя в гаража му. Подмамвам ги у дома с обещания за безплатно бельо.

      Жак ми се обажда в три сутринта. Казва, че има страхотна идея за научнофантастичен разказ. Отвръщам, че не ми се слушат научнофантастични идеи в три сутринта. След което той казва, че в действителност не е съвсем идея за разказ, че е самата истина. Случило се е с него и иска да го разкаже на някой, така че отговарям окей, разкажи ми.

      Лежа в леглото и слушам Жак. В леглото до мен има мъж, с когото преди няколко часа съм се запознала в един бар. На пениса си има пиърсинг. Донякъде е разочарование. Не – че има пиърсинг на пениса, а самият пиърсинг. Малък пин. Не прилича на обеца. Представила съм си нещо по-бароково – огромна крещяща безвкусица на клипс, каквито носят бабите, – докато сме разговаряли за това в бара. Преди да правим секс, съм накарала мъжа в леглото ми да го свали, но след това отново го е сложил, защото иначе дупката ще се затвори. Изминали са само три седмици, откакто си е направил пиърсинга и идеята за секс вероятно не е била добра и за двама ни, въпреки че дори ушите ми не са пробити. Веднага съм го забелязала в бара. Седнал предпазливо, с раздалечени крака. Щом е станал, за да ми вземе една бира, е започнал да пристапва така, сякаш се учи да ходи.

      Не мога да си спомня името му. Спи с отворена уста, обгърнал пениса си с ръце, за да го защити. Чаршафите са се усукали около глезените му. Не си спомням името му, но мисля, че започва с Д.

      Изчакай една минутка, казвам на Жак. Развивам телефонния кабел доколкото мога, докато не се озовавам на алеята пред гаража на баща ми, и затварям внимателно вратата след себе си. Баща ми никога не се събужда, когато телефонът звъни посред нощ. Той твърди, че никога не се събужда. Мъжът в леглото ми, чието име вероятно започва с Д, или още спи, или се преструва на заспал. Под мен асфалтът е груб и влажен. Гола съм, казвам на Жак, прекалено е горещо за дрехи в леглото. Не, не си, отговаря той. Нося синьо-бяло долнище на пижама, но отново лъжа и му заявявам, че съм истински, в действителност, без дрехи. Докажи го, настоява той. Питам как се очаква от мен да докажа по телефона, че съм гола. Приеми думата ми, просто съм. Тогава аз също съм, казва ми той.

      И така, каква е великата ти идея за научнофантастичен разказ? – интересувам се аз. Русите жени всъщност са извънземни, отвръща той. Всичките? Повечето. Твърди, че онези, които приличали на Санди Дънкан, определено били извънземни. Отговарям му, че не ми се струва чак толкова добра идея за разказ. Той отвръща, че не е идея за разказ, че е истината. Има доказателство. Разказва ми за жената, която живее в апартамента срещу неговия – онази, която прилича на Ники, която прилича на Санди Дънкан. Същата, която случайно е проследил от метрото до вкъщи.

      Според Жак жената го поканила на по питие, защото преди време й бил дал назаем чаша захар. Отговарям, че си спомням чашата захар. Според Жак се настанили на кушетката й, която била дълбока и плюшена, и миришела на „Лимонено-свежа радост“, след което изпили по-голямата част от бутилка скоч. Поговорили за университета – тя казала, че учи втора година в бизнес-школата, имала лек акцент, продължава той. Била от Люксембург – след което го целунала. Така че той отвърнал на целувката й за известно време, а после пъхнал ръка под ластика на полата й. Казва, че първото, което му направило впечатление, било, че тя не носи бельо. А второто – че там долу била гладка като кукла Барби. Нямала вагина.

      В този момент го прекъсвам, за да попитам какво точно има предвид с това. Жак отвръща, че има предвид онова, което казва, а то е, че нямала вагина. Казва, че кожата й била необичайно топла, всъщност гореща. Посегнала надолу и внимателно отблъснала ръката му. По това време вече бил малко пиян и малко объркан, но все още не бил готов да загърби всяка надежда. Казва, че от последния път, когато бил спал с жена, било изминало толкова време, че си помислил – може би не си спомнял съвсем точно кое къде е.

      После продължава, че русата жена, чието име било или Кордилия, или Анамари (не помни кое от двете), свалила ципа на панталоните му, смъкнала боксерките му и поела пениса му в устата си. Отговарям му, че се радвам за него, но ми е по-интересно нова, което е казал по-рано, че не е имала вагина.

      Казва, че е почти сигурен, че се възпроизвеждат чрез партеногенеза. Кой се възпроизвежда чрез партеногенеза? – питам аз. Извънземните, отвръща той, русите жени. Ето защо са толкова много. Ето защо си приличат като капки вода. Не ходят ли до тоалетната? – питам. Отговаря, че още не е разгадал тази част, но че вече е уверен, че Ники е извънземно, макар преди това да е била човек, по времето, когато двамата излизали. Сигурен ли си? – питам. Имаше вагина, твърди той.

      Питам го защо тогава Ники се е омъжила, след като е извънземно. Камуфлаж, казва той. Отвръщам, че се надявам, че нейният годеник – имам предвид, съпруг – няма нищо против. Жак заявява, че Ню Йорк е пълен с руси жени, приличащи на Санди Дънкан, и че повечето от тях несъмнено са извънземни, че е някакъв вид нашествие. След като свършил в устата на Клоуи, или на Анамари – вероятно нито едно от двете не било истинското й име, прибавя, – тя го уверила, че иска да се видят пак, и го изпратила до вратата. И какво ги интересуваш пък ти извънземните? – питам аз. Не знам, отговаря Жак и прекъсва.

      Опитвам да се свържа отново с него, но е оставил слушалката вдигната. Така че се връщам вътре, събуждам мъжа в леглото си и го питам дали някога е правил любов с руса жена, и ако е – дали е забелязал нещо нередно с вагината й. Той се интересува дали това не е някоя от онези шеги, а аз казвам, че не знам. Решаваме да правим секс, но не върви, тъй че вместо това отварям една от кутиите с коледна украса на баща ми. Изваждам гирлянди и лампички, и декоративни стъклени плодове. Окачам плодовете по пръстите му и му и нареждам да не мърда. Украсявам с гирляндите и лампичките ръцете и краката му и го включвам. Оплаква се малко, но му заявявам да пази тишина, или баща ми ще се събуди. Уверявам го, че изглежда красиво, светнал като коледна елха или летяща чиния. Слагам пениса му в устата си и си представям, че съм Кортни (или Анамари, или както там е името й), че съм руса, че съм извънземно. Мъжът, чието име започва с Д, като че ли не го забелязва. Вече се унасям в сън, когато мъжът ми казва: мисля, че те обичам. Колко е часът? – питам аз. Мисля, че е най-добре да тръгваш, преди баща ми да се е събудил. Той отвръща, че още няма и пет. Баща ми става рано, отговарям аз.

      Той сваля от себе си гирляндите, лампичките и декоративните плодове. Облича се, двамата се ръкуваме и го изпращам до страничната врата на гаража.

      * * *

      Няколко вица за за блондинки. Защо фабриката за „M&M“ уволнила блондинката? Защото постоянно изхвърляла W-тата. Защо блондинката се взирала в бутилката с портокалов сок? Защото на етикета пишело „концентрирано“. Блондинка и брюнетка работят в един и същи офис. Един ден брюнетката получава букет от рози. Страхотно, казва тя, явно това означава, че ще прекарам събота и неделя по гръб и с крака във въздуха. Защо, казва блондинката, нямаш ли ваза?

      * * *

      Така и не научавам името на мъжа в леглото ми, онзи с обецата на пениса. Вероятно така е най-добре. Четенето ми наближава и трябва да се концентрирам върху него. През цялата седмица оставям съобщения на телефонния секретар на Жак, но той не се обажда. В деня, когато трябва да отида на летището, за да го посрещна, в деня, преди четенето, което трябва изнеса, въпреки че не съм писала нищо ново в продължение на повече от година, Жак най-сетне звъни.

      Казва, че съжалява, но в крайна сметка няма да може да дойде до Вирджиния. Интересувам се защо. Отговаря ми, че се качил в един от автобусите „Кери“ на Гранд сентрал, и че до него седнала руса жена. Нека позная, казвам аз, жената нямаше вагина? Той отвръща, че няма идея дали е имала вагина, или не, че просто седнала до него и се зачела в любовно книжле от Катрин Куксън. Казвам, че никога не съм чела Катрин Куксън, но лъжа. Веднъж прочетох неин роман. Хрумва ми, че самото четене на Катрин Куксън би могло без съмнение да докаже, че жената е имала вагина или че е нямала, че блондинката в автобуса до Жак може да е била извънземно или обратното – безспорно човек, но не съм сигурна кое от двете. Наистина, биха могла да изградя защита и в двата случая.

      Жак продължава, че същинският проблем възникнал, когато автобусът влязъл в терминала на Лагуардия, а той приближил пропускателния пункт. Жената на гишето била руса, както и всяка една жена на опашката след него, твърди той, когато се озърнал. Осъзнал, че бил на път да се уреди с еднопосочен билет за Сандидънканленд, че ако не се обърнел, за да се прибере право в Манхатън, щял да се озове на някоя планета, населена от руси жени с гладки като на кукли Барби чатали. Твърди, че Манхатън може и да страда от известно нашествие на извънземни, но постепенно започва да свиква. Казва, че може да живее в апартамент, пълен с плъхове, и в сграда, пълна с жени без вагини. Поне за известно време било най-безопасният вариант.

      Твърди, че когато се прибрал у дома, жената от апартамента на петия етаж наблюдавала през шпионката. Откъде си сигурен? – питам аз, а той отвръща, че я подушвал, застанала от другата страна на вратата. Целият коридор бил затоплен от начина, по който се взирала, и миришел на „Лимонено-свежа радост“. Казва ми и че съжалява, задето не може да дойде във Вирджиния за четенето ми, но така стоят нещата. Продължава, че когато замине за Анкара това лято, може би няма да се върне. Там няма толкова много руси жени, казва той.

      * * *

      Когато изнасям четенето си, баща ми е там, там е и собственичката на кафенето, както и около трима души. Прочитам разказ, писан преди няколко години, за момче, което се научава да лети, но това не му донася щастие. После баща ми споменава, че определено имам странно въображение. Винаги така говори. Приятелката му добавя, че чета с хубав, ясен глас, че изговарям думите много добре. Отвръщам й, че съм упражнявала изговарянето. Тя казва, че харесва цвета на косата ми.

      * * *

      Мисля да се обадя на Жак и да му съобщя, че възнамерявам да си боядисам косата. Мисля си да му кажа и че вероятно няма да стане нужда, че когато се събуждам сутрин, на възглавницата си намирам руси косми. Ако му се обадя и му го съобщя, може би ще си измислям; може и да кажа истината. Преди да се свържа с него, ще изчакам, за да видя какво ще се случи. Седя в дневната на баща ми, на дивана, който мирише на „Лимонено-свежа радост“, и гледам телевизионна реклама, в която нечии ръце набират телефонния номер на видеокалендар с екзотични красавици. Ям карамелен сос направо от буркана. Очаквам телефонът да звънне.
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      Второ лице, сегашно време


      Daryl Gregory





      Когато влизам в офиса, доктор С се е навел над бюрото си и говори въодушевено на родителите на мъртвото момиче. Има нещастен вид, но когато вдига поглед и ме вижда, слага усмивка на лицето си.

      – Ето я и нея – казва той, също като водещ на шоу, който обявява голямата награда.

      Хората в столовете се обръщат и доктор Субраманиам ме дарява с приветливо, окуражаващо намигване.

      Бащата се изправя пръв – луничав мъж, с квадратно лице и закръглен, изпъкнал корем, който носи като баскетболна топка. Както и при предишните ни срещи, той е почти намръщен, опитвайки се да скрие емоциите от лицето си. Майката обаче вече плаче и изражението й е пределно ясно: радост, страх, надежда, облекчение. Всичко това е изплувало на повърхността.

      – О, Тереза – казва тя. – Готова ли си да се прибереш у дома?

      Тяхната дъщеря беше кръстена Тереза. Умря от свръхдоза преди почти две години и оттогава Мич и Алис Клас са посещавали тази болница безброй пъти, търсейки я. Отчаяно искат да бъда тяхното дете, а и в техните представи вече съм.

      Ръката ми е още на дръжката на вратата.

      – Имам ли право на избор? – По документи съм само на седемнадесет години. Нямам пари, нито кредитни карти, работа или кола. Собствеността ми се изразява в една шепа дрехи. Пък и Робиерто, най-едрият от охранителите, е в коридора зад мен, блокирайки пътя ми за бягство.

      Майката на Тереза като че ли спира да диша за момент. Тя е стройна, слаба жена, която изглежда висока до момента, в който застане до някой. Мич вдига ръка към рамото й, след което я сваля.

      Както обикновено при посещенията на Алис и Мич се чувствам като попаднала в сапунена опера, в която никой не е благоволил да ми даде репликите ми. Поглеждам директно към доктор С, чието лице е замръзнало в обичайната му професионална усмивка. На няколко пъти през последната година той ги убеждава да ме оставят за по-дълго, но търпението им се е изчерпило. Те са моите законни настойници и имат Други Планове. Доктор С отмества погледа си от мен, чеше се по носа.

      – Така си и помислих – казвам.

      Бащата се мръщи. Майката избухва с пресни сълзи, които не спират докато не излизаме от сградата. Доктор Субраманиам ни изпраща до изхода и ни гледа докато потегляме с колата, с ръце в джобовете. Никога не съм му била толкова ядосана през живота си – цели две години от него.

      * * *

      Името на наркотика е Зен или Зомби, или просто Зи. Благодарение на доктор С имам доста добра представа как е убил Тереза.

      – Погледни наляво – казва ми един следобед. – Сега премести поглед надясно. Виждаш ли как стаята се размазва докато движиш очите си? – Чака ме да повторя упражнението. – Няма размазване. Никой не вижда размазването.

      Това е едно от нещата, които карат мозъчните доктори да се разгорещяват и тревожат. Не само че никой не вижда размазването, мозъците им напълно го изрязват. Прескачат го – поглед наляво, поглед надясно и нищо посредата, – след което настройват чувството за време така, че да не изглежда, че нещо липсва.

      Учените откриха, че мозъкът редактира разни лайна през цялото време. Слагат жици на пациенти и им казват да вдигнат един от пръстите си, да го движат колкото си искат. Всеки път мозъкът изпраща сигнал до пръста до 300 милисекунди, преди пациентът съзнателно да реши, че иска да го помръдне. Доктор С каза, че можеш да видиш как мозъкът загрява точно преди пациентът съзнателно да помисли, сега.

      Това е странно, но става още по-странно, когато го обмислиш. А аз съм мислила много над проблема.

      Съзнателният разсъдък – „Аз“-ът, който мисли: хей, жаден съм, ще си взема тази чаша със студена вода – още не е решил нищо. Сигналът, изпратен до ръката ти, вече е пропътувал половината път до нея през времето, през което ти още не си осъзнал, че си жаден. Мисълта е следмисъл. Между другото, мозъкът казва: ние решихме да раздвижим ръката ти, така че моля те, помисли си го, за да го сторим.

      Промеждутъкът е обикновено 300 милисекунди, най-много. Зен удължава това до минути. Часове.

      Ако се натъкнеш на някой, който е на Зен, няма да забележиш много. Мозъкът на тази личност продължава да взима решения и тялото следва зададените му заповеди. Можеш да разговаряш с такъв човек и той да ти отвръща. Можете да си разказвате вицове, да отидете за хамбургери, да напишете домашното си заедно, да правите секс.

      Но тази личност не е в съзнание. Няма „Аз“ там. Все едно разговаряш с компютър. А двама души на Зен – „ти“ и „аз“ – са просто кукли, говорещи си с кукли.

      * * *

      Това е стая на малко момиче, отрупана с тинейджърски джунджурии. Плюшени играчки са запълнили рафтовете и первазите на прозорците рамо до рамо с купища дискове с християнски рок и четки за коса и шишенца лак. Изрезки от „Тийн Пийпъл“ висят на стената, точно до дъска за бележки, претъпкана с футболни панделки и медали, спечелени от гимнастика в далечните времена на втори клас. Над бюрото – табела с надпис „Обещавам…“ поучава младите християни да се въздържат от предбрачен секс. Навсякъде по стените са закачени или залепени снимките: Тереза на лагер, Тереза на гимнастическата коза, Тереза прегърнала своите приятели. Всяка сутрин тя може да отвори очи и да намери хиляди подсказки за това коя е, коя е била, каква е трябвало да стане.

      Вземам голямата плюшена панда, окупирала центъра на леглото. Изглежда по-стара от мен, козината на муцуната й е изтъркана до подплатата. Копчетата очи висят на бели конци – били са зашивани повече от веднъж.

      Бащата на Тереза поставя на пода жалката малка чанта, съдържаща целия ми багаж от болницата: тоалетни принадлежности, няколко чифта дрехи и пет от книгите на доктор С.

      – Предполагам, че Бу Мечока те е очаквал – казва той.

      – Бу У. Мечока.

      – Да, Бу У! – Доволен е, че си го спомням. Все едно това доказва нещо. – Знаеш ли, майка ти почистваше стаята ти всяка седмица. Никога не изпита съмнение, че ще се прибереш вкъщи.

      Никога не съм била тук, нито пък тя се връща, но вече съм уморена от корекции в местоименията.

      – Аха, мило от нейна страна – казвам.

      – Беше й трудно. Смяташе, че хората говорят, мислеше, че държат нея отговорна – двама ни всъщност. Безпокоеше се, че ще кажат неща за теб. Тя не можеше да издържи мисълта, че те смятат за диво момиче.

      – Те?

      Той премигва.

      – Църквата.

      Ааа. Църквата. Терминът носи толкова много чувства и емоции за Тереза, че още преди месеци спрях да им обръщам внимание. Църквата беше сграда от червени тухли, наречена Дейвънпортска църква на Христа, в която лъчи от прашна светлина се прокрадваха през редица лъснати прозорци, носещи формата на надгробни плочи. Църквата беше Бог и Светият дух (но не и Исус – той беше някак си личен, отделен от тях). Същото се отнасяше и за паството, дузини и дузини от хора, които я познаваха още от преди да се роди. Те я обичаха, бдяха над нея и обсъждаха всяка нейна стъпка. Все едно имах стотина свръхзагрижени родители.

      Едва не се изсмях.

      – Църквата смята, че Тереза е дива?

      Той се намръщва, но дали защото съм обидила Църквата, или защото продължавам да наричам дъщеря му по име, не мога да разбера.

      – Разбира се, че не. Просто ти стори доста бели. – Гласът му е придобил умерен тон, който навярно никога не е пропускал да изнерви дъщеря му. – Знаеш, че църквата се моли за теб всяка седмица.

      – Така ли? – Познавам Тереза прекалено добре, за да знам, че това би я унижило. Тя беше тази, която се моли, а не тази, за която се молят.

      Бащата на Тереза гледа лицето ми за червенина от срам, може би и за няколко сълзи. Угризението трябва да е малка стъпка към разкаянието. Трудно ми е да приема каквото и да било от това на сериозно.

      Сядам на леглото и потъвам надълбоко в матрака. Трябват промени. Двойният креват заема почти цялата стая, оставяйки само няколко сантиметра свободно пространство около него. Къде ще медитирам?

      – Така – започва бащата на Тереза. Гласът му е омекнал. Навярно смята, че е спечелил. – Сигурно искаш да се преоблечеш – довършва.

      Стига до вратата, но не напуска стаята. Отивам до прозореца, но го усещам там, чака. Накрая неудобството от ситуацията ме принуждава да се обърна.

      Той зяпа пода, ръката му е зад врата му. Тереза може и да е успявала да прочете настроенията му, но не и аз.

      – Искаме да ти помогнем, Тереза. Но има толкова много неща, които не разбираме. Кой ти даде наркотиците, защо избяга с онова момче, защо би… – Ръката му се движи в тих жест на гняв или обикновено раздразнение. – Просто е… трудно.

      – Знам – казвам. – И при мен е така.

      Той затваря вратата, когато напуска, а аз бутам пандата на пода и се сгромолясвам на леглото облекчена. Бедният господин Клас. Просто иска да знае дали дъщеря му е погубила сама душата си или някой й е помогнал.

      * * *

      Когато искам сама да се ошашавя, „аз“ мисля като „мен“, което мисли, че имам „аз“. Единственото нещо, по-тъпо от това кукли да си говорят с кукли, е кукла, която си говори сама.

      Доктор С казва, че никой не знае какво е умът или как мозъкът го генерира, както и че никой наистина не знае нищо за съзнанието. Разговаряхме почти всеки ден, докато бях в болницата, и след като видя, че съм заинтересовано от темата – как можех да не съм, – той ми даде книги и разговаряхме за мозъци и как те измислят мисли и как вземат решения.

      – Как да обясня това – започва винаги. След което дава воля на метафорите, които използва в книгата, над която работи. Любимите ми са Парламента, Пажа, Кралицата. – Мозъкът не е едно нещо, разбира се – казва ми той. – Изграден е от милиони огнени клетки, които образуват стотици активни зони, което е идентично и с ума. Има дузини разклонения, всяко от които се опитва да „надвика“ останалите. За всяко решение умът изригва със звук и това задейства… как да го обясня… Виждала ли си някога Британския парламент по Си-СПАН1? – Разбира се, че съм: в болницата телевизорът е постоянен събеседник. – Тези членове на умствения парламент, всички те крещят в химически и електрически заряди, докато достатъчно гласове не започнат да викат в унисон. Зън! Това е „мисъл“, „решение“. Парламента незабавно изпраща сигнал до тялото да действа върху решението и в същото време казва на Пажа да извлече новините…

      – Чакай, кой е Пажа?

      Той маха с ръка.

      – Това не е важно сега. – (Седмици по-късно, в друга дискусия, доктор С ще обясни, че Пажа не е едно-единствено нещо, а е водопад от неврални процеси в темпоралната зона на лимбичната система, която смесва невралната карта на новата мисъл с вече съществуващата неврална карта – но дотогава аз знам, че „неврална карта“ е просто поредната метафора за друго много сложно нещо или процес, така че никога няма да стигна до дъното на нещата. Доктор С ми каза да не се безпокоя за това, защото никой не стига до дъното на нещата.) – Пажа отнася новините за решението до Кралицата.

      – Добре тогава, но коя е Кралицата? Съзнанието?

      – Точно! Самата същност.

      Гледа ме с грейнал поглед, аз съм неговият прилежен ученик. Доктор С говори за тези неща както за нищо друго, той е безразличен към начина, по който оставям дрехата ми да се изхлузи, когато се протягам на дивана. Само ако можех да натъпча двете полусфери на мозъка си в дантелен сутиен.

      – Пажа – казва той – отнася съобщението си до Нейно Величество, казвайки й какво е решил Парламента. Не е нужно Кралицата да разбира за всички спорове и всички други възможности, които са били обсъждани. Необходимо й е просто да знае какво да съобщи на субектите си. Кралицата казва на частите на тялото да действат по решението.

      – Чакай, мислех, че Парламента вече е изпратил сигнала. Ти каза, че можеш да видиш как мозъкът се загрява, преди същността дори да знае за това.

      – Това е майтапът. Кралицата обявява решението и смята, че нейните субекти се подчиняват на заповедите й, но в действителност те вече знаят какво да правят. Те вече са се протегнали за чашите си с вода.

      * * *

      Стъпвам тихо към кухнята с боси крака, нося клин на Тереза и нейна тениска. Последната е малко тесничка; тя, шампион на диетите и олимпиец в използването на разслабителни, беше малко по-слаба от мен.

      Алис стои на масата, вече облечена, а пред нея е отворена книга.

      – Проспа сутринта – казва ми весело. Лицето й е гримирано, косата й е прилежно сресана. Кафеената чаша до книгата е празна. Чакала е от часове.

      Оглеждам се за часовник и намирам един над вратата. Едва девет е. В болницата спях до много по-късно.

      – Прегладняла съм – казвам. В кухнята има хладилник, фурна и десетки шкафове.

      Никога не съм си приготвяла сама закуската. Нито обяда или вечерята. През целия ми живот храната ми е била сервирана на ресторантска табла.

      – Има ли бъркани яйца?

      Тя премига.

      – Яйца? Ти не… – изведнъж млъква. – Разбира се. Сядай, Тереза, ще ти приготвя няколко.

      – Наричай ме просто „Тери“, става ли?

      Алис спира, обмисля да каже нещо – почти мога да чуя тракането на зъбни колела и механизми, – след което закрачва бързо към един шкаф, навежда се над него и изважда тефлонов тиган.

      Правя предположение къде държи чашите за кафе, оказвам се права и си сипвам последните два пръста от каната.

      – Не трябва ли да ходиш на работа? – питам. Алис работи нещо за компания, която зарежда ресторанти; Тереза никога не е обръщала внимание на подробностите.

      – Взех си отпуск – отвръща ми тя. Чупи едно яйце на ръба на тигана, разтваря леко черупката така че съдържанието да изтече през пукнатината и да пльокне на повърхността, след което събира двете половини в една. Всичко това с една ръка.

      – Защо?

      Тя се усмихва леко.

      – Нямаше как да те оставим тук сама. Мислех си, че може да прекараме известно време заедно. Докато трае периодът на приспособяване.

      – Кога трябва да се видя с онзи терапевт? Квомубешеимето. – Моят екзекутор.

      – Името й. Доктор Мелдоу е в Балтимор, така че ще отидем утре. – Това е техният голям план. Доктор Субраманиам не успя да върне Тереза и сега те се хвърлят на първия, който каже, че може да го стори. – Знаеш ли, тя е имала големи успехи с хора в твоето положение. Това е книгата й. – Тя кима към масата.

      – Е, и? Доктор Субраманиам също е написал една. – Вдигам книгата. Пътят към дома: Откриване на изгубените деца на Зен. – Какво ще стане, ако не се съглася?

      Тя не отвръща нищо, отделяйки яйцата едно от друго. Ще бъда на осемнадесет след четири месеца. Доктор С каза, че ще стане доста трудно да ме удържат тогава. Този тиктакащ часовник звучи постоянно в главата ми и съм сигурна, че е толкова гръмък, че дори Алис и Мич го чуват.

      – Нека просто пробваме с доктор Мелдоу първо.

      – Първо? После какво? – Тя не отговаря. В ума ми проблясва видението как съм завързана за леглото, а свещеник прави кръст над гърчещото ми се тяло. Това е фантазия, не е спомен на Тереза – мога да направя разликата. Пък и ако се беше случило вече на Тереза, нямаше да бъде свещеник.

      – Добре тогава – казвам. – Ами ако просто избягам?

      – Ако се превърнеш в риба – започва весело, – тогава аз ще се превърна в рибар и ще те уловя.

      – Какво? – засмивам се. Алис винаги говори със сериозни, лишени от въображение изречения.

      Усмивката й е тъжна.

      – Не помниш ли?

      – А, да. – Споменът изщраква. – Зайчето беглец2. Харесвала ли го е?

      * * *

      Книгата на доктор С е за мен. Е, за потребителите на Зен като цяло, но то има само около две хиляди от нас. Зи не е много популярна дрога, нито в Щатите, нито където и да било. Не е халюциноген. Не предизвиква еуфория и не е антидепресант. Не се активизираш или успокояваш, дори не се напушваш в нормалния смисъл на думата. Трудно е да се разбере с какво привлича. Честно казано, на моменти и аз се чудя.

      Доктор С казва, че повечето наркотици нямат за цел да те накарат да се чувстваш добре, а да те накарат да не чувстваш въобще. Да си безчувствен, да избягаш. А Зен е един вид художествен, модерен изход. Зен изважда от строй Пажа, заключва го в стаята му, така че да не може да осъществява доставките си до Кралицата. Няма обновяване на невралната карта и Кралицата спира да чува какво решава Парламента. Без заповеди, които да лае, тя изпада в мълчание. Именно за тази тишина жадуват хората като Тереза.

      Но истинското привличане – отново за хора като Тереза – е свръхдозата. Глътни малко повече Зен, и Пажа няма да може да се освободи за седмици. Когато накрая го пуснат, не може да си спомни пътя към кралския замък. Целият процес на обновяване на същността, протичащ години наред, изведнъж е дерайлиран. Мълчаливата Кралица не може да бъде открита.

      Пажа, бедният човечец, прави единственото нещо, на което е способен. Излиза и доставя прокламациите на първото момиче, което вижда.

      Кралицата е мъртва. Да живее Кралицата.

      * * *

      – Здрасти, Тери. Аз съм доктор Мелдоу. – Тя е ниска набита жена с приятно закръглено лице и къса тъмна коса, прорязана от сивота. Предлага ми ръката си. Пръстите й са хладни и тънки.

      – Наричаш ме Тери.

      – Казаха ми, че предпочиташ така. Искаш ли да ти викам по друг начин?

      – Не… просто очаквах да ме караш да повтарям, че името ми е „Тереза“, и пак, и пак.

      Тя се засмива и сяда на стол от червена кожа, който изглежда мек, но стабилен. – Не мисля, че това ще е от особена полза, нали? Не мога да те накарам да правиш нещо, което не искаш, Тери.

      – Значи съм свободна да си ходя.

      – Не мога да те спра. Но трябва да давам отчет на родителите ти как се развиват нещата.

      Моите родители.

      Тя свива рамене.

      – Това ми е работата. Защо не седнеш да поговорим защо си тук.

      Столът срещу нейния е от плат, а не от кожа, но все пак е по-хубав от всичко в офиса на доктор Субраманиам. Целият офис е по-хубав от този на доктор С. Спретнати бели стени, осеяни с нарциси, големи прозорци, блестящи зад бели платнени завеси, тропически картини.

      Не сядам.

      – Твоята работа е да ме превърнеш в дъщерята на Мич и Алис. Не смятам да позволя това. Така че цялото време, прекарано в разговори, е загуба.

      – Тери, никой не може да те превърне в нещо, което не си.

      – Добре тогава, значи приключихме. – Прекосявам стаята – макар „шляя се“ да е по-точно определение – и взимам африканска дървена кукла от лавицата. Рафтовете са декорирани с достатъчно книги, за да изглеждат внушително, но има достатъчно празни пространства за кандидат-произведения на изкуството като свещници и японски ветрила, и плакети, изразяващи награди и признания. Лавиците с книги на доктор С са за приютяването на книги и още книги, натъпкани върху другите. Лавиците с книги на доктор Мелдоу са предназначени да продават впечатление за самата доктор Мелдоу.

      – Какво си ти, психиатър или психолог, или нещо друго?

      Срещнах всякакви видове в болницата. Психиатрите са доктори, също като доктор С, и могат да предписват лекарства. Не съм открила причина с какво психолозите са полезни.

      – Никое от тях – казва тя. – Аз съм съветник.

      – Защо има „доктор“ преди името ви тогава?

      – Заради образование ми. – Гласът й не се промени, но предполагам, че въпросът ми я раздразни. Това ме прави странно щастлива.

      – Добре, доктор Съветник, за какво смятате да ме съветвате? Не съм луда. Знам коя беше Тереза, знам какво беше, знам, че се е размятквала в моето тяло. – Връщам куклата обратно на мястото й, близо до стъклен куб, който може да се използва за преспапие. – Но аз не съм тя. Това е моето тяло и нямам намерение да се убивам, само и само Алис и Мич да получат своето мило момиченце обратно.

      – Тери, никой не иска подобно нещо от теб. Няма човек, който да е способен да те върне в онова състояние.

      – Така ли? За какво ви плащат тогава?

      – Нека се опитам да ти обясня. Моля те, седни. Моля.

      Оглеждам се за часовник и накрая забелязвам един над висока полица. Умствено се настройвам на пет минути и сядам срещу нея, а ръцете са на коленете ми.

      – Стреляй.

      – Родителите ти ме помолиха да поговоря с теб, защото помогнах на други хора в твоето положение, хора които взеха свръхдоза Зи.

      – Помогнахте им в какво? Да се преструват на някого, когото не са?

      – Помогнах им да се върнат към това, което са. Твоят житейски опит ти казва, че Тереза е била друга личност. Никой не отрича това. Но ти се намираш в ситуация, в която биологично и законово ти си Тереза Клас. Имаш ли идея как да оспориш подобно твърдение?

      В интерес на истината имам и тя се състои в това да се разкарам час по-скоро оттук.

      – Ще се оправя – казвам.

      – Ами Алис и Мич?

      Свивам рамене.

      – Какво за тях?

      – Те продължават да са твои родители, а ти да си тяхно дете. Свръхдозата те е убедила, че си нова личност, но това не променя факта кои са те. Още са отговорни за теб, още им пука за теб.

      – Не мога да направя много по въпроса.

      – Права си. Но ето какво имаш. Двама души, които те обичат и с които ще бъдеш до края на животите ви. Трябва да измислиш как да изградиш взаимоотношенията си с тях. Зен може и да е изгорил моста между теб и миналия ти живот, но ти можеш да построиш този мост отново.

      – Док, не искам да построявам този мост. Виж, Алис и Мич изглеждат приятни хора, но ако си търсех родители, щях да избера някои други.

      Доктор Мелдоу се усмихва.

      – Никой от нас не избира родителите си, Тери.

      Не съм в настроение за смях. Кимам към часовника.

      – Това е загуба на време.

      Тя се навежда напред. Помислям си, че ще се опита да ме докосне, но не го прави.

      – Тери, няма да изчезнеш ако разговаряме за случилото се с теб. Ще продължаваш да си тук. Единствената разлика ще е, че ще приемеш онези спомени за свои собствени. Можеш да получиш стария си живот обратно и да избереш новия си живот.

      Да, сигурно е толкова лесно. Ще продам душата си и ще си я върна пак.

      * * *

      Не мога да си спомня първите седмици в болницата, макар доктор С да казва, че съм била будна. В някакъв момент осъзнах, че времето минава или по-скоро, че има аз, който преминава през времето. Аз вечерях с лазаня снощи, аз ядох кюфте днес. Аз съм това момиче в леглото. Мисля, че осъзнах тези неща и ги забравих на няколко пъти, докато се вкопча в тях.

      Всеки ден бе умствено изтощение, защото всичко беше толкова безмилостно ново. Взирах се в един предмет половин час, името му беше на върха на езика ми, но не се сетих преди сестрата да го вземе и да ми пусне телевизора, и тогава си спомних: Дистанционно. Понякога подобно нещо беше последвано от един куп други идеи: Телевизор. Канал. Шоу.

      Хората бяха още по-зле. Наричаха ме с някакво странно име и очакваха разни неща. Но за мен всички посетители – от сестрата нощна смяна, през чистача, до Алис и Мич Клас – ми изглеждаха еднакво важни – или казано на прост език, въобще не бяха важни.

      Освен доктор С. Той беше там от началото и ме познаваше преди дори да го срещна. Принадлежеше ми както собственото ми тяло.

      Но всичко останало за света – имената, подробностите, фактите – трябваше да бъде завлечено на дневна светлина, едно по едно. Мозъкът ми беше като таван, препълнен от стари и интересни неща, разхвърляни без никакъв ред.

      Постепенно осъзнавах, че някой трябва да е притежавал тази къща преди мен. И тогава осъзнах, че тази къща е обитавана от духове.

      * * *

      След неделната служба съм хваната във върволица от хора. Навеждат се над църковните пейки, за да прегърнат Алис и Мич, а после и мен. Тупат ме по гърба, стискат ръцете ми, целуват бузите ми. Знам, от кратките потапяния в паметта на Тереза, че много от тези хора са емоционално близки, подобно на лели и чичовци. И че всеки от тях, ако Тереза изпадне в беда, би я приютил, нахранил, би й осигурил легло, на което да спи.

      Всичко това е много мило, но непрекъснатите им докосвания ме карат да изпищя.

      Искам само да се прибера и да съблека тези дрехи. Нямах избор, освен да облека една от предвзетите момичешки бурлески на Тереза. Гардеробът й беше пълен с тях и накрая открих една, която да ми стане, па макар и да не ми беше особено удобна. Тя обичаше тези дрехи. Те бяха нейната цветна броня. Кой би се съмнявал в чистотата на момиче в блуза Лора Ашли3 с висока яка?

      Постепенно си проправихме път към вестибюла, след което до тротоара и паркинга, атакувани през цялото време. Спрях да се опитвам да търся лицата им в спомените на Тереза.

      До колата ни група младежи ми се редуват – момичетата ме прегръщат силно, момчетата се навеждат над мен и ме даряват с половинчати прегръдки: рамо в рамо, тазове на дистанция. Една от девойките, луничава с меки червени къдрици, падащи върху раменете й, се отдръпва от мен за момент, след което ме сграбчва силно и прошепва в ухото ми:

      – Толкова се радвам, че сте добре, госпожице Т. – Гласът й е напрегнат, все едно ми предава тайно съобщение.

      Мъж се отделя от тълпата, ръцете му са протегнати, усмихва се широко. Или е в късни двайсе, или в ранни трийсе, косата му е подстригана в някакъв емо-стил, подходящ за хора с десетина години по-млади от него. Носи стегнати каки панталони, синя риза с нагънати ръкави и шахматна вратовръзка, разхлабена около врата.

      Задушава ме в прегръдка, одеколонът му ме стяга като още един чифт ръце. Той е лесно откриваем в паметта на Тереза: името му е Джаред, младият пастор. Той беше най-духовитата и жизнена личност, която Тереза познава, а и си беше паднала по него.

      – Толкова е хубаво, че отново си тук, Тереза – казва той. Бузата му е долепена до моята. – Липсваше ни.

      Няколко месеца преди да вземе свръхдозата, Тереза, заедно с група младежи, се връщаше от екскурзия с училищния автобус. Късно вечерта по време на пътешествието, почти в полунощ, Джаред седна до нея и тя заспа наведена върху него, вдишвайки същия този одеколон.

      – Обзалагам се, че е така – казвам. – Внимавай с ръцете, Джаред.

      Усмивката му не помръква, ръцете му продължават да са на раменете ми.

      – Моля?

      – О, я стига, чу ме.

      Той сваля ръцете си и поглежда въпросително към баща ми. Играе ролята си доста добре.

      – Не разбирам, Тереза, но ако…

      Дарявам го с поглед, който го кара да отстъпи крачка назад. В един момент от пътуването Тереза се събуди, Джаред беше до нея, прегърбен на мястото си, със затворени очи и отворена уста. Ръката му беше между бедрата й, а палецът му на коляното й. Тогава носеше шорти и усети, че плътта му е гореща върху нейната. Предмишницата му беше на сантиметри от топлите й слабини.

      Тереза вярваше, че е заспал.

      Тя вярваше също, че от клатенето на училищния автобус ръката на Джаред е влязла в контакт с гънките на шортите й. Тереза замръзна, почервеня от възбуда и срам.

      – Потренирай върху това, Джаред. – Качих се в колата.

      * * *

      Големият въпрос, на който мога да помогна да се отговори, каза доктор С, е защо има съзнание. Или, връщайки се към любимата ми метафора, ако Парламента взима всичките решения, защо е нужна Кралицата въобще?

      Той има теории, разбира се. Той мисли, че Кралицата е само един разказвач на истории. Мозъкът се нуждае от история, която придава на всички тези решения смисъл, цялост, така че да може да ги запомни и да ги използва във взимането на бъдещи решения. Мозъкът не може да следи трилионите възможни други решения, които могат да се вземат във всеки един момент; той се нуждае от едно решение, нуждае се от кой и от защо. Мозъкът слага на масата спомените и съзнанието ги бележи с идентичност: аз направих това, аз направих онова. Тези спомени се превръщат в официален запис, в основа, която Парламента да използва за взимането на бъдещите си решения.

      – Кралицата, както виждаш, е фигурант – каза доктор С. – Тя представлява кралството, но тя не е самото кралство, нито пък го контролира.

      – Не се чувствам като фигурант – казах.

      Доктор С се засмя.

      – Нито пък аз. Никой не се чувства така.

      * * *

      Терапията на доктор Мелдоу включва чести общи сесии с Алис и Мич, четене на висок глас от старите дневници на Тереза и гледане на домашни филми. Днешното видео показва десетинагодишната Тереза, облечена в чаршафи, заобиколена от деца в хавлии, взираща се неотлъчно в кукла, поставена в ясла.

      Доктор Мелдоу ме пита какво си е мислила тя тогава. Харесвало ли й е да играе Мария? Забавлявала ли се е на сцената?

      – Откъде бих могла да знам?

      – Представи си. Какво мислиш, че си е мислила Тереза там?

      Кара ме да правя това често. Да си представя какво си е мислила. Просто да се преструвам. Да се поставя на нейното място. В своята книга тя нарича това „връщане в правия път“. Тя си измисля доста от термините, които използва, след което ги определя както й е угодно, без никакво проучване, което да подкрепи думите й. В сравнение с книгата по неврология, която доктор С ми зае, малкото книжле на доктор Мелдоу е като комикс с бележки под линия на Арчи4.

      – Знаете ли какво, Тереза беше добро християнско момиче, така че навярно й е харесвало.

      – Сигурна ли си?

      Влъхвите излизат на сцената, три млади момчета. Те изпляскват на пода подаръците си и произнасят репликите си, изражението на Тереза е сериозно. Нейните реплики наближават.

      Тереза беше вцепенена от ужас от възможността да се изложи. Всички ще се взират в нея. Почти съумявам да видя паството в тъмнината зад светлините. Алис и Мич също са там и очакват всяка една дума. Гърдите ми се стягат и осъзнавам, че задържам дъха си.

      Доктор Мелдоу ме наблюдава със сериозен неутрален поглед.

      – Знаеш ли какво? – Нямам идея какво искам да кажа. Просто се опитвам да спечеля малко време. Помествам се в големия бежов стол и слагам единия си крак под себе си. – Това, което харесвам в Будизма, е, че будистите разбират, че са били прецакани от цяла върволица от предишни същности. Нямам нищо общо с решенията, които Тереза направи, независимо дали бяха добри или лоши.

      Това е рефрен, който бях обмисляла в голямата момичешка спалня на Тереза.

      – Виждаш ли, Тереза беше християнка, така че навярно е смятала, че чрез свръхдозата ще бъде родена отново, а всичките й грехове – забравени. Това е идеалният наркотик за нея: самоубийство без труп.

      – Мислеше ли за самоубийство в онази нощ?

      – Не знам. Мога да прекарам няколко седмици в разкопаване на спомените на Тереза, но честно да си кажа, не съм заинтересована. Каквото и да си е мислила, тя не беше родена отново. Аз съм тук и все още съм натоварена с багажа й. Аз съм магарето на Тереза. Аз съм карма-магаре.

      Доктор Мелдоу кима.

      – Доктор Субраманиам е будист, нали?

      – Да, но какво общо…? – Прищраква ми. Завъртам очи. Доктор С и аз разговаряхме за трансферирането и знам, че увлечението ми по него беше в полза на курса. А и истината е, че прекарвах доста време – още прекарвам, – мислейки как да изчукам човека. Но това не означава, че не съм права. – Няма нищо общо с това – казвам. – Размишлявала съм над проблема сама.

      Тя не ми възразява.

      – Не би ли казал един будист, че ти и Тереза делите една и съща душа? Същността е просто илюзия. Няма ездач, нито магаре. Има те само теб.

      – Забравете – казвам.

      – Нека помислим над това, Тери. Не чувстваш ли, че имаш отговорност към старата си същност? Към родителите на тази стара същност, към старите ти приятели? Може би дължиш това на кармата си.

      – А за кой сте отговорна вие, докторе? Кой ви е пациент? Тереза или аз?

      Тя не отвръща за момент, след което казва:

      – Отговорна съм за теб.

      * * *

      Ти.

      Ти преглъщаш, изненадана, че хапчетата имат вкус на канела. Ефектът на наркотика е непостоянен в началото. Ти осъзнаваш, че си на задната седалка на кола, с мобилен телефон в ръката ти, приятелите ти се смеят около теб. Ти разговаряш с майка си. Ако се съсредоточиш, можеш да си спомниш натискането на бутона и как й обясняваш в коя приятелка ще останеш довечера. Преди да й кажеш довиждане, излизаш от колата. Тя е паркирана, телефонът ти го няма – но помниш как казваш лека нощ на майка си и се возиш половин час, преди да стигнеш този гараж. Джоели отмята червените си къдрици и те влачи към стълбището: Хайде, госпожице Т!

      Тогава се оглеждаш и осъзнаваш, че си на тротоара, пред някакъв клуб за всяка възраст и държиш десетдоларова банкнота, готова да я подадеш на портиера. Музиката прогърмява всеки път, когато вратата се отваря. Обръщаш се към Джоели и…

      Намираш се в нечия друга кола. На магистралата. Шофьорът е момче, което си срещнала преди няколко часа, името му е Ръш, но не си го питала дали това му е фамилията или малкото. В клуба се надвесвахте един над друг и разговаряхте, надвиквайки музиката, за родители и храна и разликата между пресен цигарен дим в устата и застоял. Но тогава осъзнаваш, че си лапнала цигара, взела си я от пакета на Ръш самичка, а всъщност не пушиш. Харесват ли ти сега? Не знаеш. Трябва ли да я хвърлиш, или да я допушиш? Претършуваш паметта си, но не можеш да откриеш причина защо си решила да запалиш цигара, нито причина защо си се качила в колата на това момче. Започваш да си разказваш истории: той трябва да е персона, на която може да се има доверие, иначе не би тръгнала с него. Взела си тази цигара, за да не бъдат наранени чувствата на момчето.

      Не си на себе си тази вечер. Но ти харесва. Дръпваш си от цигарата. Обмисляш отминалите няколко часа и се маеш на всичко, което си сторила, всичко без онази постоянна тежест на себеотразяване: притеснение, очакване, съжаление. Без вътрешния глас, който постоянно те критикува.

      Сега момчето не носи нищо друго освен боксерки, посяга към един рафт и вади кутия с мюсли, а гърбът му е прекрасен. През малкото кухненско прозорче се прокрадва мъглява светлина. Той изсипва „Плодови кръгчета“ в купата за теб, смее се, но тихо, защото майка му спи в съседната стая. Поглежда към лицето ти и се намръщва. Пита те какво ти има. Поглеждаш надолу, напълно облечена си. Връщаш се назад и осъзнаваш, че си в апартамента на момчето от часове. Била си в спалнята му, той си е свалил дрехите и ти си го целувала по гърдите и си плъзгала ръце по краката му. Позволила си му да пъхне ръце под блузата ти и да мачка гърдите ти, но нищо повече. Защо не прави секс с него? Не те предразположи ли? Не – беше влажна. Беше възбудена. Вина ли чувстваше? Срам ли?

      Какво си мислеше?

      Когато се прибереш у дома, адът ще се стовари на главата ти. Родителите ти ще бъдат бесни, че дори и по-лошо, ще се молят за теб. Цялата църква ще се моли за теб. Всички ще знаят. И никой повече няма да те погледне със същите очи.

      Сега в устата ти има вкус на канела и ти отново си в колата на момчето, пред някакъв хранителен магазин. Следобед е. Мобилният ти телефон звъни. Отказваш разговора и го прибираш в чантата си. Преглъщаш, гърлото ти е сухо. Това момче – Ръш – ти купува поредната бутилка с вода. Какво си глътнала? А, да. Връщаш се назад и си спомняш как слагаш всички онези малки хапчета в устата си. Защо взе толкова много? Защо въобще взе още едно? А, да.

      * * *

      Гласовете се носят от кухнята. По-рано от 6 сутринта е и аз искам просто да се изпикая и да се върна в леглото, но тогава осъзнавам, че говорят за мен.

      – Тя дори не ходи както преди. Начинът, по който се държи, по който говори…

      – Всичко е заради книгите, които доктор Субраманиам й е дал. Чете по една всяка вечер. Тереза никога не е чела толкова, не и наука.

      – Не, не са само думите, а начинът, по който звучи. Този нисък глас… – Тя се разплаква. – Ох, скъпи, не знаех, че ще е така. Сякаш е права, сякаш наистина не е тя.

      Той не отговаря нищо. Плачът на Алис се усилва, утихва. Дрънчене на чинии в мивката. Отстъпвам назад и Мич заговаря отново:

      – Може би трябва да пробваме лагера – казва.

      – Не, не, не! Не още. Доктор Мелдоу казва, че има развитие. Ние трябва да…

      – Естествено, че ще каже така.

      – Каза, че ще опитаме това, каза, че ще му дадем шанс. – Гневът й прерязва хлиповете и Мич мрънка някакви извинения. Прокрадвам се обратно към спалнята си, но все още ми се пикае, така че създавам суматоха. Алис идва да види какво става. – Добре ли си, миличка?

      Правя се на заспала и влизам в тоалетната. Затварям вратата и сядам на гърнето в мрака.

      К`ъв шибан лагер?

      * * *

      – Нека опитаме отново – казва доктор Мелдоу. – Нещо приятно и ярко.

      Изпитвам трудности с концентрирането. Брошурата е като бомба в джоба ми. Не беше трудно да я открия, веднъж решила да го сторя. Искам да питам доктор Мелдоу за лагера, но знам, че един път засегнала въпроса, ще задействам конфликт между доктора и семейство Клас, а аз ще се окажа по средата.

      – Дръж очите си затворени – казва тя. – Мисли си за десетия рожден ден на Тереза. В дневника си е написала, че това е най-хубавият рожден ден, който е имала. Помниш ли „Морски свят“?

      – Бегло. – Мога да видя скачащите делфини – по два наведнъж, по три. Беше слънчево и горещо. След всяка сесия ми е все по-лесно да се мушвам в спомените на Тереза. Животът й беше като на дивиди, а аз държах дистанционното.

      – Помниш ли как се намокри на шоуто на Наму и Шаму?

      Засмях се.

      – Май да. – Можех да видя металните скамейки, стъклената стена точно пред мен, огромните фигури в синьозелената вода. – Караха китовете да размахват големите си опашки. Намокриха ни до кости.

      – Можеш ли да ми кажеш кой беше с теб там? Къде са родителите ти?

      Имаше момиче, на моята възраст, не си спомням името й. Водата прииждаше към нас и ние пищяхме и се смеехме. Когато всичко свърши родителите ми ни подсушиха. Навярно бяха стояли на горните редове, далеч от мокрещата зона. Алис изглеждаше доста по-млада: по-щастлива и малко по-пълна. Беше по-широка в ханша. Това бе преди да започне с диетите и упражненията, преди, когато беше още майчин-размер.

      Очите ми се разширяват.

      – О, Боже.

      – Добре ли си?

      – Да – просто… точно както казахте. Ярко. – Този образ на по-младата Алис още гори. За първи път осъзнавам колко тъжна е тя сега.

      – Искам обща сесия следващия път – казвам.

      – Наистина? Добре. Ще говоря с Алис и Мич. Има ли нещо определено, за което искаш да разговаряме?

      – Аха. Трябва да поговорим за Тереза.

      * * *

      Доктор С казва, че всички искат да знаят дали оригиналната неврална карта, старата Кралица, може да се завърне. Ако веднъж картата за картата е изгубена, можеш ли да я намериш отново? И ако го сториш, какво се случва с новата неврална карта, с новата Кралица?

      – Вижте, един добър будист би ви казал, че този въпрос не е важен. Все пак цикълът на съществуването не е само между животите. Самсара5 е всеки един момент. Същността постоянно умира и пресъздава себе си.

      – Вие добър будист ли сте? – питах го.

      Той се усмихна.

      – Само в неделя сутринта.

      – Ходите на църква?

      – Играя голф.

      * * *

      Чува се почукване и аз отварям очи. Алис влиза в стаята ми, държи купчина нагънато пране в ръцете си.

      – О!

      Преаранжирала съм стаята, избутвайки леглото в ъгъла, за да получа няколко квадрата свободна площ на пода.

      На лицето й се изписват няколко различни физиономии.

      – Предполагам, не се молиш.

      – Не.

      Тя въздъхва, но това е насмешлива въздишка.

      – Не съм си и помисляла. – Минава покрай мен и оставя прането на леглото ми. Взима книгата, оставена на него, Навлизане в Потока. – Доктор Субраманиам ли ти даде това?

      Гледа пасажа, който съм подчертала. Но любящата доброта – майтри6, – насочена към нас, не означава да се откажем от всичко. Важното не е да се опитваме да се променим. Практикуването на медитацията не е, за да захвърлим себе си и да се превърнем в нещо по-добро. Трябва да се приемем такива, каквито всъщност сме.

      – Така. – Тя оставя книгата, внимавайки да остане на същата страница. – Това звучи малко като доктор Мелдоу.

      Засмивам се.

      – Аха, така е. Тя каза ли ти, че искам ти и Мич да присъствате на следващата сесия?

      – Ще бъдем там. – Тя ходи из стаята, вдигайки тениски и бельо. Ставам, за да не й преча. Някак си успява да изглади навсякъде откъдето мине – изправя книгите, които са паднали на една страна, поставя Бу У. Мечока обратно на мястото му на леглото, понася една празна опаковка от чипс към коша за боклук, – така че докато събира мръсните ми дрехи, едновременно с това почиства и цялата стая, също като почистващата машина на Котката с шапка7.

      – Алис, по време на последната сесия си спомних „Морски свят“, а до мен стоеше някакво момиче. До Тереза.

      – „Морски свят“? Аа, това беше момичето на Хамел, Марси. Те те взеха с тях на ваканцията си нея година.

      – Кой?

      – Семейство Хамел. Нямаше те цяла седмица. Всичко, което поиска за рождения си ден, бяха пари за из път.

      – Не сте били там?

      Вдига дънките, които съм захвърлила до крака на леглото.

      – Винаги сме искали да отидем до „Морски свят“, но баща ти и аз никога не стигнахме до там.

      * * *

      – Това е последната ни сесия – казвам.

      Алис, Мич, доктор Мелдоу: разполагам с цялото им внимание.

      Докторката, естествено, е първата, която се опомня.

      – Звучиш така, сякаш имаш да ни казваш нещо.

      – О, да.

      Алис изглежда вкочанена, все едно някой й е дал шах. Мич търка тила си, съсредоточен върху килима.

      – Няма да продължавам с това повече. – Правя вял жест. – Всичко: упражненията за паметта, цялото това представяне какво чувства Тереза. Накрая го разбрах. За вас няма значение дали съм Тереза, или не. Просто искате да мисля, че съм тя. Няма да продължавам с тази манипулация повече.

      Мич клати глава.

      – Скъпа, ти взе наркотик. – Поглежда към мен, връща погледа си към краката си. – Ако си приела ЛСД и си видяла Бог, това не означава, че наистина си видяла Бог. Никой не се опитва да те манипулира, ние се опитваме да отменим манипулацията.

      – Това са глупости, Мич. Всички продължавате да се държите така, все едно съм шизофреничка, все едно не знам кое е истина и кое не. Слушайте, част от проблема е, че колкото повече си дрънкам с доктор Мелдоу, толкова по-преебана се чувствам.

      Алис въздиша тежко.

      Доктор Мелдоу протяга ръка да я успокои, но очите й са върху мен.

      – Тери, това, което баща ти се опитва да каже е, че дори и да се чувстваш като нова личност, има едно ти, което е съществувало преди наркотика. Което съществува сега.

      – Нима? Познавате ли всички онези от книгата ви, които са взели свръхдоза и които твърдят, че са се „върнали в правия път“? Може би просто се чувстват като старите си същности.

      – Възможно е – казва тя. – Но не мисля, че се заблуждават. Те дойдоха, за да възвърнат частите от себе си, които бяха изгубили, членовете на семейството, които бяха изоставили. Те са хора като теб. – Дарява ме с онзи угрижен стандартен поглед, който докторите получават с дипломите си. – Наистина ли искаш да живееш като сирак до края на живота си?

      – Какво? – Дошла отникъде влага потапя очите ми. Изкашлям се, за да прочистя гърлото си, и сълзите продължават да прииждат, докато не ги отнасям с ръката си. Чувствам се така, все едно някой ме е ударил с мокър парцал. – Хей, виж, Алис, точно като теб – казвам.

      – Нормално е – намесва се доктор Мелдоу. – Когато се събуди в болницата, се чувстваше напълно самотна. Чувстваше се като чисто нова личност, без семейство, без приятели. А и продължаваш да вървиш по този път. В доста отношения не си достигнала и двегодишна възраст.

      – Мамка му, добра си – казвам. – Дори не се сетих за това.

      – Моля те, не си тръгвай. Нека…

      – Не се безпокой, няма. – До вратата съм, посягайки към раницата си на закачалката. Бъркам в джоба и изваждам брошурата. – Знаете ли какво е това?

      Алис проговаря за първи път:

      – О, скъпа, не…

      Доктор Мелдоу я взема от мен, мръщи се. На предната част е сложена снимка на усмихнат младеж, който прегръща облекчените си родители. Поглежда към Алис и Мич.

      – Обсъждали ли сте го?

      – Това е големият им план, доктор Мелдоу. Ако вие не се справите или не постигнете някакъв напредък, бум. Знаете ли какво се случва там?

      Тя разтваря брошурата, разглежда снимките на хижите, на залите за отстраняване на препятствията, помещенията, в които децата като мен са въвлечени в „интензивни групови сесии с тренирани съветници“, където те могат „да възстановят истинските им самоличности“. Тя поклаща глава.

      – Техният подход е различен от моя…

      – Не знам, док. Техният подход доста ми прилича на „връщане в правия път“. Трябва да ви го призная, на моменти смятах, че ще успеете. Тези упражнения с визуализирането? Станах толкова добра, че на моменти започнах да си спомням неща, които никога не са се случвали. Обзалагам се, че можете да ме визуализирате направо в главата на Тереза.

      Обръщам се към Алис и Мич:

      – Имате да взимате решение. Програмата на доктор Мелдоу е провал. Така че изпращате ли ме на лагер за промиване на мозъци, или не?

      Мич е прегърнал съпругата си. Алис, учудващо, е със сухи очи. Сухи и широки, взрени в мен, все едно съм непознат.

      * * *

      Вали през целия път обратно от Балтимор до къщата. Алис и аз прибягваме до верандата, осветени от фаровете. Мич чака докато Алис отключи вратата, и се шмугваме вътре, след което потегля.

      – Често ли прави това? – питам.

      – Обича да шофира, когато е разстроен.

      – Аха.

      Алис се разхожда из къщата, светва лампите. Следвам я до кухнята.

      – Не се тревожи, ще се оправи. – Отваря хладилника и се навежда над него. – Просто не знае какво да прави с теб.

      – Значи иска да ме прати в лагера.

      – О, не е това. Истината е, че не е имал дъщеря, която да му отвръща. – Слага кутия от сладкиш на масата. – Направих морковена торта. Ще извадиш ли чинии?

      Тя е толкова малка жена. Изправени лице в лице, тя стига до брадичката ми. Косата на темето й е оредяла, изглежда още по-рядка от дъжда, скалпът й е розов.

      – Аз не съм Тереза. Никога няма да бъда Тереза.

      – Ох, знам – казва, леко въздиша. И наистина го знае; виждам го изписано на лицето й. – Просто толкова много приличаш на нея.

      Засмивам се.

      – Мога да си боядисам косата. Да си коригирам носа.

      – Няма да помогне, пак ще те разпозная. – Тя маха капака и го оставя на една страна. Тортата представлява колело с глазура, която изглежда дебела цял сантиметър. Миниатюрни захарни моркови украсяват краищата.

      – Уха, преди да тръгнем ли я направи? Защо?

      Алис повдига рамене и я срязва. Обръща ножа на една страна и използва острието, за да ми сложи огромно триъгълно парче в чинията. – Помислих си, че може да ни е нужна, по един или друг повод.

      Поставя чинията пред мен и ме докосва леко по ръката.

      – Знам, че искаш да се изнесеш. Знам, че може никога да не пожелаеш да се върнеш.

      – Не това смятам…

      – Няма да те спрем. Но където и да отидеш, ти ще продължаваш да бъдеш моя дъщеря, независимо дали ти харесва, или не. Не можеш да решаваш кой да те обича.

      – Алис…

      – Шшшт. Яж си тортата.
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      Най – после е избран изпълнител за прокопаване на тунел под прохода Шипка. Месец по-късно челната копаеща машина се разтърсва от мощен удар и спира. Екипът от специалисти и работници се събира мястото, а после следва буря от възклицания, вариращи от „О, май год!” до „Бах мааму!”. Скоро идва полиция, после официални лица, районът е отцепен. Всички следят новините и сменят канала точно преди спорта, което срива тотално рекламния пазар. За всеки случай проектът е променен и се почва копаене на съвсем друго място, но и там се повтаря същото – удар и т.н.
      Извиканите на място геолози (впрочем, доста идват по собствено желание) само констатират неумолимата истина – тунел няма да има.
      Понеже цялата основа за планината е един огромен слитък самородно злато, с тегло около десет милиарда тона.

      Когато научава новината, министър- председателят, който в момента одобрява стратегия за доказване, че всъщност сега народът живее много по-добре от преди две години, се сепва, отказва да отиде да открие линията на метрото „Люлин – Перник” и звъни на президента. Тъй като това е почти прецедент в последно време, държавният глава оставя за миг плана, предназначен да убеди всички, че никога не са живели по- зле и вдига слушалката на специалния телефон.
      „Гошо, разбра ли?” – пита възбудено министър- председателят – „Я зарязвай всичко и ела да се напием!”
      Когато чува новината, президентът само успява да попита: „Ама на всеки километър и така – до края?” Чул потвърдение, нарежда приготвят кортежа, а пилотната кола е пратена да купи домати – от розовите, които са най-скъпи.
      Така де, толкова злато не се намира всеки ден.

      Световните борси се сриват, неподготвени за подобен удар. Тъй като обаче твърде малко са страните, досетили се да държат резерви в калай или синьо сирене, нищо не може да се направи. Освен да се завижда, разбира се.

      Редица основни играчи в в родното публично пространство получават микроинфаркт – да е тон-два, да го откраднеш, но цяла планина реже ли се с ножовки? Това да не ти е подводница? А и всичко е блокирано от армията, стреля се без предупреждение.
      Но все пак скоро кирките достигат цената на телевизорите и дори се превръщат в уместен сватбен подарък – да направиш първата копка, така да се каже.
      А оксижен се разменя срещу джип, но пак е трудно да се намери.

      2012 г.
      България отдавна е изплатила всички свои дългове и сега кредитира съседите си. Сериозно се обсъжда идеята левът да стане общоевропейска валута, но БНБ се колебае – все пак, да ни висят на гърба толкова икономики.... Никой вече не работи, заплатите се получават по сметка от държавата, голяма част от банките фалират, понеже никой не иска парите им.
      Всички български емигранти се връщат у дома, въпреки настоятелните молби на местните власти да останат и да харчат там парите си.
      Митниците и Министерството на труда и социалните грижи са премахнати като абсолютно излишни.

      „Ролс-Ройс” открива завод в Ловеч само за нуждите на местния пазар.

      2013г.
      Партиите са премахнати, понеже вече никой не го е еня за тях. Някой се сеща, че тя всъщност и Стара планина някога била подарена от народа на баща му, но този път го отсвирват. Обиден, той предлага да го направят поне цар.

      България става президентска република. За държавен глава е избран бившият министър-председател, понеже в кампанията си успява да докаже, че именно той е бил инициаторът да се прокара тунела, в резултат на което... Печели всички гласове на трите процента българи, направили си труда да отидат до урните. Впрочем, според новоприетата конституция това е не е проблем – нейният член първи гласи: „Гледай си живота и не се прави на интересен”.
      Сменен е и химна – сега той се нарича „Селската баня”, като при официални случаи на места се пее „на-на-на”.

      Най–големите световни банки заемат мястото на фалиралите местни. На мястото на „Кремиковци” започва строежа на „Българияленд”, увеличено копие на „Дисниленд”.

      Македония, Турция и Гърция започват да излъчват новини на български език.

      2014 г.
      Цар Киро купува „Манчестер Юнайтед” и назначава за президент Александър Томов. В резултат на това Бербатов прекратява договора си, връща се у нас и спори за титулярно място в „Спортист” – Своге с Кристияно Роналдо.

      Променена е изцяло учебната програма в средния курс – например, по математика се изучават само броене до сто и теория на вероятностите (основно приложението й при игра на рулетка). Останалите предмети почти всички отпадат, понеже на богат човек образование не му трябва. В часовете по физическо възпитание се играе само голф.

      България излиза от НАТО и го наема като частна фирма за охрана на границите да спира увеличаващите се вълни от имигранти.

      Провежда се преатестиране на хотелите в страната и всички, получили по-малко от шест звезди са съборени и построени отново.

      Потомците на Балдуин Фландърски ( и цялата им рода до десето коляно, както и съседите) претендират да получат българско гражданство.

      2015 г.
      Вестник „Капитал” купува "Файненшъл таймс", добавя там форум и забранява писането на латиница в него. Впрочем, това е проблем само за по – възрастното поколение – младите вече три години учат български като основен чужд език и общо-взето се оправят.

      Страната е залята от испански, френски и немски емигранти, работещи основно в туризма и строителството.

      Главният офис на „Майкрософт” е преместен в Правец, а Бил Гейтс обича да отдъхва на пейката на до паметника на Тодор Живков. На пазара се появява новият “Windows Bay Ganyo””, който работи само с гласови команди на български. Например, за рестарт се използва: „Abe az shto ne ti…”

      В знак на добра воля и желание за бъдещо сътрудничество от всички европейски затвори са освободени лежащите там българи, въпреки че никой не е молил за това. Цялата тази пасмина пристига на летище София и директно е изпратена в Белене – по това време вече известен курорт. Осъдените денем прекарват времето си на спа-процедури, а вечер в казиното. „Амнистия” се смята за неприлична дума и никой не я използва.

      2016 г.
      „ЦСКА” и „Левски” за пореден път отказват поканата за участие в Шампионската лига – пари не им трябват, а и ги мързи да тичат. БФС тегли жребий кой да преставя страната (никой не иска), пада се на „Калиакра” и те проклинат лошия си късмет.

      След месец спортните медии по света се възхищават на подвига на „Реал” – Мадрид, който въпреки скромния си бюджет успява да завърши наравно на свой терен със звездната селекция на българския клуб.

      Откупената обратно от държавата БТК на свой ред купува Дойче Телеком и още няколко големи оператори. В знак на уважение към славното минало целият чуждестранен мениджмънт е задължен да ползва само стационарни телефони.
      Започват снимките на „Батман -5” – „СуперЛюбо”.

      На границата са заловени първите американски и японски емигранти.

      2017 г.
      Като първа световна икономическа сила България осъзнава своя дълг пред човечеството и почва да се меси във всички регионални конфликти. Понеже – нали помните – отдавна няма армия, просто изпраща свои представители да декларират, че ако вие не...., ще спрем инвестициите у вас. Обикновено след подобно изявление враждуващите страни почват да се прегръщат и отварят бутилка с гроздова.

      Тъй като страната разполага с огромен фонд за исторически изследвания и спонсорира кого ли не, скоро всеки ученик в Европа е твърдо убеден, че България е спечелила сама Втората световна война срещу съюза на Германия, СССР, САЩ , Япония и останалите, въпреки че подло са били бомбардирани с атомно оръжие малките сливенски селца Хирошимово и Нагазаково. Все още се спори обаче дали Наполеон е бил роден Плевен, или само коренът му е български.

      Водени от носталгията, известни наши финансисти – като Жоро Сороса например – си играят с икономиките на Великобритания или Италия и понеже им е в кръвта, почти ги докарват до фалит. Но когато местните започнат да палят парламентите, ние поемаме разходите и всички са доволни.

      България извежда двадесети пореден сателит в космоса, за да могат и членовете на експедицията ни в Антарктида да гледат мача „ЦСКА” – „Левски”.

      11.09.2018 г.
      Два самолета, отвлечени съответно от американски и японски терористи, се насочват към двата най-големи мола в София....
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      — Никога не си хващай за любовник мъж със здрави чорапи — разпалено обясняваше банковата служителка на колежката си в обедната почивка — Я ще си има жена и се чуди как да кръшне или ще е някой, на който още майка му се грижи за него. А пък тия дето никой си нямат и са изрядни отвсякъде, абсолютно за нищо не стават в леглото!

      — Вчера, след работа, съвсем ми беше прималяло. Не издържах и отидох при арабите за един мазен дюнер. Два дена само моркови ядох и като погледнах след себе си в тоалетната реших, че ако трябва ще умра дебела и самотна, но така повече няма да я карам! Отивам, значи, при арабите и пред мен на опашката един шемет си прибира рестото и монетите директно през крачола на пода. Скъсан му джоба. Веднага ми хвана окото! Питам го защо не си зашие джоба, а той ми отговаря, че щял сам да си заздравее, ако се отнасял добре към него. Брех какъв екземпляр, си викам, мислех, че са изчезнали, но явно е от многото работа.

      — Смигнах аз на арабина да ми сложи повечко майонеза на дюнера и заставам да ям най-накрая. Хапнах два пъти и го гледам шемета стои насреща и се втренчил в мен. Питах го, защо така ме гледа, а той ми отговаря, че според това как се хранят жените, той разбирал колко са страстни. И за мен какви му са изводите, попитах, а той ми каза, че съм изключителна и заслужавам много повече. Хвана ме за ръката и каза, че ще ме води на вечеря. — Седнахме в едно бистро, той поръча бяло вино, рибни хапки, зелена залата и всякакви глупости. Не помня какво ми приказва, но знам че така от много време не се бях смяла! Привършваме ние поредната бутилка и той казва, че ще правим бомба. Какво е бомба, го питам аз, а той ми отговаря да стана и бавно и непринудено да тръгна към изхода. Аз му казвам, че аз работя на отговорна работа в банка и такива неща не правя, а той ми обяснява да не се притеснявам и че сервитьорите са като кучетата и реагират само на резки движения и ако не бягаш няма да те гонят. Не знам с кой акъл, тръгнах аз бавно и непринудено, ама за няколко крачки. После ме хвана шубето и се затичах към изхода. Той скочи след мен, сервитьорката викна и аз съвсем се шашнах. Бях подпийнала и не знам как съм тичала на тия токчета, но и той се беше замаил и се блъскаше по стените, та не бях само аз.

      — Избягахме значи, но някъде в препускането си счупих токчето. Едвам ходех и той каза, че ще ме носи. Докато се усетя ме беше вдигнал на ръце и ме понесе. Тъкмо десет метра ме носи и не само, че ме изпусна, ами и той падна върху мен. Казах му, че мога и сама да си ходя и тъкмо почти се бяхме хванали стабилно за ръка, оня реши, че ще ми подарява роза. Къде го видя този храст и кога успя да скочи в него не разбрах, само където се спъна, падна и се оплете в шубрака. Рита, псува и едвам се измъкна, но ми донесе някаква бяла китка, която упорито твърдеше, че е роза. Защото съм била изключителна жена, ми каза.

      — Стигнахме до нас и вместо да се обясняваме за изпращане, ме хвана и ме целуна! Ама не като другите, които се приближават за целувка затворили очи с онова тъпо изражение, дето се чудиш да им се смееш или да ги фраснеш, а съвсем спокойно го направи. Качихме се унас, аз свалям обувките, той си разкопчава панталона, но не преставаме да се целуваме. И какво му стана докато се измъкваше от панталона се спъна в крачола и си удари главата в ръба на леглото. Веднага се изправи, каза че нищо му няма и след секунда прибеля, заклати се и се строполи като умрял. Шурна една кръв, аз се ошашавих, взех да го милвам, шамарчета му бих да се освясти и наистина той след минутка отвори очите. Аз така се зарадвах, взех да го прегръщам, целувам, той съвсем се съвзе и като се почна…

      — Е, с друг такъв не съм била! Всякакви пози сменихме и няма и няма умора! Само по едно време се спря, преглътна много внимателно и попита къде е тоалетната. Отиде за малко, но се върна бързо и каза, че всичко е наред. От клатенето малко лошо му станало, но всичко било под контрол. И пак се продължи… Съвсем друго си е. Въобще не е като да ти гъбясат пръстите или да ти се наложи да сменяш батерии по средата на работата. Аз се изморих, а той — не. Гледам, го обаче, че и на него не му остава много и хем му казвам да не спира, че ще му издера очичките, хем ме е страх, защото май в суетнята не я докарахме до презерватив. А той спокоен. Хванала съм го аз значи здраво, а го гледам той се разсейва и гледа настрани нещо. Секунда след като вече бях готова, скочи като изоглавен, качи се на стола и ми се изпразни в аквариума. Седи идиота, чисто гол и ми показва колко била красива спермата му във вода. Какви структури правела, как на ДНК приличала, моля ти се. А тъпите ми риби, кълват ли кълват…

      — Ставам аз на сутринта да се оправям за работа, правя кафе и го будя, а оня ми обяснява, че кафе не пиел и тръгва да обикаля да си търсел гащите. Боксерки, незнам какъв си цвят, много ги обичал. Нямам идея къде му са тъпите боксерки, аз само помня, че по едно време си беше сложил червените ми бикини на главата и крещеше, че е Будьони, но друг спомен нямам. Най-накрая решава, че и без гащи може, но тениската му е цялата в кръв. Давам му някакви мои, но като ми сцепи една реших, че втора няма да му позволя да облече. Най-накрая се сетих, че имам една по-широка, с която спя, ама тя се оказа розова с Мини и Мики, които се целуват. Нищо, каза той, идеална била. Приглади я и се изпъчи, все едно орден имаше на мястото на хилядите сърчица. После тръгна да си обува чорапите и ей тогава вече ме осени! Не само, че бяха скъсани на пръстите, но и петата на единия беше напълно съдрана, а той си ги обу като да бяха чисто нови!

      — Изпратихме се и ей ме на. Нито го помня как се казва, нито телефон му взех. Нищо! И ей сега пак ще ходя при арабите, защото още баба ми ми разправяше, че сърничките се бият, където пият вода, а мъжете — където ядат.
    • AnimeWatch
      AnimeWatch
      модератор
      модератор
      Регистрация: 22.03.2011 Публикации: 1,876
      Казвам се Хибърд Уелингтън Трети и съм от стар английски род. Живея в Лондон и съм на 35 години. Преди работех за „Барклейс Банк”, а сега имам малка фирма за инвестиционни услуги. Бизнесът вървеше добре и се наложи да пусна обява за още един служител, с който общо да станем трима. Явиха се много кандидати, но се спрях на един българин. Казваше се Христо, но било редно да се обръщам към него с названието Ицо. Младежът(29г.) започна работа много ентусиазирано - беше начетен, способен и бързо свикна с материята. Приспособи се веднага и още след третия месец ми носеше печалби равни на по-опитния си колега Кристофър Кърлинг. Но българинът не се спря, а постоянно увеличаваше сделките си – изкарваше ми добри пари. Върхът беше, когато помогна на един клиент да продаде имота си на улица „Кенсингтън Гроув”. По принцип ние не се занимаваме с подобни операции, но ми хареса комисионата - 150 хиляди паунда от нищото... ей тъй... Ицо имаше силни резултати, но беше ужасно недисциплиниран. Винаги закъсняваше, а като пристигне(махмурлия), първо се хващаше за кафето и цигарите. После му се досираше. След като свърши с това дело, почва да си приказва по телефона. Сетне бързо огладнява и тръгва безцеремонно да обядва в близкия парк. Винаги яде чесън за гарнитура – ако един българин пропуснел дозата си от зеленчука, изпадал в кома и след една седмица индивидът умирал. Следобед решава да свърши нещо, докато си пише по скайпа или чете български спортни сайтове. Направих му няколко пъти забележка, но той все ми обясняваше, че в България така се работело. Обръщаше се към нас с български имена – аз бях Хичо, а Кристофър Кичо. Ужасно се дразнех, но това му доставяше неприкрито удоволствие. Пускам справки – резултатите му са по-добри и от моите. Взех да побеснявам – как този нагъл пияница изкарваше(макар и за мен) толкова много пари ?!
      На 22.08.2011-та в офиса влезе Бог... представляваше 25-26 годишна девойка с брутална, извънпланетна красота. Беше висока, изящно слаба, с малки(но явно твърди) детски гърдички. Лицето и бе продълговато и нежно, а очите... Исусе, какви очи... кафяви на скоч и толкова будни. Беше облечена с черен клин и тънка блузка с презрамки. Най-сетне започнах да дишам, като рекох на Крис да си затвори устата, от която течеше слюнка с кафе. С треперещи крайници, отидох до нея и вместо да и поискам ръката, я попитах, с какво мога да съм и полезен. Тя отвърна, че търсела Ицо... потънах. Казах и че той прави картофена салата върху сървъра в задната стая. Извиках го. Българинът пристигна, държейки един обелен лук. Целуна мoмичето с език, мачкайки леко задничето и със свободната си ръка. После каза, че това била жена му Рени. Плътният восък на завистта пълнеше вените ми. Почувствах крайна тъпота. Аз успелият английски милионер с благородното си потекло не се бях докосвал до подобно същество, а простия, беден, балкански емигрант притежаваше всичко от мечтите ми. Какво имаше в този малоумен алкохолик, как беше завладял тази искряща жена ?! Мразех българина и реших, да го уволня. Но първо щях да разбера тайната му за успешните сделки.
      Следващата седмица ме поканиха на вечеря. Купих цветя и вино. Бях облякъл най-скъпарския си костюм. Паркирах Астън Мартина до Голфа им(в България всички карали Голф, освен тези дето нямат пари). Домакинята ме посрещна с облъчващата си усмивка – стабилно заеквах на вратата. Ицо се беше проснал на дивана и гледаше мач. Изглеждаше задоволен – гол до кръста и по анцуг. Вика ми: „сядай Хичо, д’та еба”. Рени готвеше свински стомах на супа и задушени зурли в битова керамика. Докато българинът вадеше явно развалена зелка от някакъв бидон на терасата, оглеждах съпругата му. Абсолютно не вярвах, че е истина – българката беше изключителна в тънката си рокличка – определено Господ се фукаше с нея. Виждах как стегнатите мускули, закрепени по фините кости, елегантно движеха тялото и около печката. Българинът започна да реже салата от смърдящата зелка до нея. Непрекъснато я опипваше по дупето, от което се разкриваха част от свивките му към бедрата, а също и белите и гащички. Бях прималял, а те се смееха. Сложиха супата от животински вътрешности и сипаха ракия(произвежда се от плодове – нечувано). Ястието изглеждаше отблъскващо – с бели гнусни парчета, вонящо на чесън и нечистотии. След третата лъжица обаче ми хареса, то и няма как след като от питието ти изгаря мозъка, а петите ти изсъхват. Салатата от миризлива зелка с червен пипер бих описал като завладяваща. Започнах високомерно да говоря за литература и великите британски писатели. Изненадващо домакините ми диваци бяха добре запознати с темата. После ме питаха дали съм чел „Под игото” или „Време разделно”. Отвърнах, че не съм, на което те се засмяха пренебрежително и заключиха, че съм олигофрен. Оставих те да водят разговора. Ароматната ракия взе да ми харесва и се отпуснах. Служителят ми разправяше идиотски истории от „казармата”. Много се смях – това е българско учреждение, в което по местен закон се събират само мъже. Заниманията са сведени до весело пиянство и почистване на клозети. Стоиш там една година и излизаш мъж. Който не е ходил, бил лайно. Искам в „казармата”. След чесново-лютивата супа бирата се вливаше в мен, като водопад връз нажежен котлон. Разправяха и други смешни истории, като тази как Рени се изакала в жабката на един полицай, глобил съпруга и на пътя. Питаха ме и аз да разкажа нещо... осъзнах, че не мога да се меря с преживяното от тях... те се смееха дори на излагациите си, а аз дори нямах такива.... животът ми беше скучен, безсмислен и глупав. Разбрах как българинът печели клиенти за фирмата – той беше прям и весел, а когато и това не помагаше... имаше ракия, която разтапяше и най-капризните особи. Играхме български танц наречен „хоро”, пяхме песен за човек на име Хайдутин и за друг, който се казваше Градил Илия Килия – никога не се бях забавлявал толкова. Прибрах се пиян с такси – за пръв път и аз щях да съм махмурлия на работа. Ицо ми даде буркан с вкиснал зелев сок, който наравно с антракса може успешно да се използва като биологично оръжие. На вратата го питах, как е намерил Рени, а той през смях ми каза: „там от където идвам приятелю, има много такива”.
      Искам в България, но първо ще разуча историята на тази страна. Общо взето разбрах, че българите избили половината човечество, а после паднали под турско робство. От този период най-силно впечатление ми направи човек на име Левски. Той бил сам, но решил да се изправи срещу цялата Османска империя. Всъщност не решил, а така му идело отвътре. Заел се да отърве българите от гнусните нашественици. Обикалял страната като просяк и ритал заспалите си сънародници - подготвял ги за национален бунт. Не го интересувало дали ще пукне, по-важна за него била свободата. Турците най-сетне го заловили, докато се опитвал да прескочи една ограда, в която се заплела обувката му наречена цървул. От тогава най-голямата обида в България е „цървул”. После го отвели в тъмница и го измъчвали, но без резултат – Левски им рекъл да изчезват и че няма да предаде никой свой. Накрая решили да обесят страшния българин. Апостолът(така му казвали) увиснал на въжето с тънка усмивка – знаел, че вече е запалил хората си. Не след дълго избухнали въстания и българите се освободили от робството благодарение на себе си и руснаците. Дълго мислих за тоя Левски, за това как се е пожертвал за своите, без да го ебе. Аз не бих могъл. Нашия Робин Худ, дето убил една костенурка по невнимание, изобщо не може да се мери с тоя изумителен българин.
      Реших да си построя скромна къща в град Пловдив. Точно така и аз щях да участвам в градежа. Купих парцел, намерих инженер и архитект. После наех трима работници и започнахме да бачкаме(непреводима дума на български, която означава, че ще работиш здраво, а после задължително ще се напиеш). Всичко вървеше по план, преди да се блъсна в местната администрация. В службата по водоснабдяване, заявих нуждата си от присъединяване към канализационната мрежа. От там ми се изсмяха, казвайки, че това изобщо не било тяхна работа, а трябвало да се обърна към кметството. В общината рекоха, че не се вълнуват от моя водоснабдителен проблем и ме препратиха към градския архитект. Той пък ме осведоми, че срещу малка сума би ми посочил тайнствената администрация, която се занимавала с проблемите на гражданите... така се озовах в службата по градски транспорт, а после и в тези по мелиорациите, дирекцията по рибовъдство и накрая се изправих с молбата си в горското. Там един селянин в костюм ми обясни, че в България било така. Примерно ако убият някой човек, полицията не се занимава с престъплението, като изтъква, че не това и е работата. Или ако има дупки по пътищата, няма да са виновни управниците, а примерно пощите и развитието на агро туризма във Виетнам. В тази страна хората били вълци, но единаци – всеки играел за себе си. Шефът на горските ми каза да се спасявам сам. Попитах как така, а той ми отвърна: „нали искаш вода братле, ам вземи си”. Разбрах го. На другия ден наех малко багерче и изкопах улицата пред нас. Лесно достигнах водния разпределител. Тъкмо оглеждах тръбите, когато се появи някакъв държавен служител. Каза, че съм глобен с пет хиляди лева. Отвърнах, че просто искам да имам вода. Чиновникът отбеляза, че много съм искал. Първо трябвало да подам молба в писмен вид, но сам не знаеше къде. После някой си щял да я разгледа, но след три години, защото бързината за бюрократите била противозаконна и един вид неестествена. Как да е с големи мъки и средства, се уредих с канализация.
      В началото на пролетта къщата беше готова. Имах вода, а ток ми прекараха работничките в библиотеката. Направих коктейл с отбрани вина за всички заслужили. Поканих даже оня чиновник, който след дълго търсене беше установил, че работи в земеделското управление. Жените на българите заявиха, че било просташко да седим по на едно вино, превзеха кухнята и скоро вече имаше традиционни специалитети. Един от майсторите се обади на детето си, да донесе ракия. Не след дълго се позвъни... oтворих вратата... бях се нагледал на красиви момичета по пловдивските улици, но това беше непоносимо – около 19 годишна, с леко начупена, тлъста кестенява коса, зелени очи и крехко тяло. Гледах малката сестра на Бог... тя мен също. Остави двулитровата пластмасова бутилка от вид кола(за която не бях чувал) пълна с жълтеникава ракия и тръгна към колата си. Настигнах я и се опитах, да я заговоря на нечленоразделния си български. Тя не реагира, влизайки в автомобила. Трябваше да направя нещо – можеше да не я видя никога повече. Запали. Внезапно в мен влезе типичния български дух... и... с един шут и свалих огледалото. Доизтръгнах го с ръце и побягнах, стискайки го силно като топка за ръгби. За мое нещастие излизайки да види къде се бави ракията, баща и беше видял случката и както се бях засилил, ме свали с един удар. Събудих се в болницата с подрязваща болка в главата и челюст, която можеше да се движи настрани, но не и нагоре надолу. Полицаят който стоеше до мен ме попита дали ще повдигна обвинения – това не му влизало в работата, но тъй и тъй бил там... Отвърнах не, а той изчезна облекчен. На четвъртия ден сатанинското главоболие премина, но все още можех да движа челюстта си само хоризонтално. Тя дойде да ме види... съобщи ми сърдито името си – Миглена. Беше ми донесла наденица кръстена на местен проход(то да се учудвам ли, вече не знам). Ядях настървено, но с единствено възможното движение на зъбната ми наличност настрани – предизвиквах у нея огромен и неутолим смях. Не след дълго започнахме да излизаме, а после внезапно и поисках ръката, докато готвеше любимата ми супа от черва. Тя прие плачейки от бездънно щастие. А то щастието не се постигало трудно – само трябва да си луд, а лудостта идва със смелостта. Оженихме се в странния ресторант на железопътните работници. Сега вече имаме и син... казва се... Васил.